САКАТИЯТ БОГ

– Сестри! Братя от Сивите шлемове! Има много богове на войната – прекосили сме половината свят и не можем да отречем хилядата им лица – хилядата маски, носени от онзи тъмния властелин на враждата. Виждали сме смъртни да коленичат пред идоли и статуи – пред образа на глиган, на тигър или два вълка. Чували сме виковете над бойното поле. – Замълча и се усмихна унесено, сякаш си спомняше. – Полето на битката, да. От ехтящите умолителни викове бихме могли да си въобразим, че най-великият бог на войната е наречен Майка. – Вдигна отново ръце, за да усмири слушателите си. – Не беше израз на непочтителност, скъпи братя и сестри. Казвам само, че трябва да открием какво ни отличава – от всички онези просмукани с кръв култове. Какво търсят те там, в страховитата битка, онези дивашки вери? Ами, търсят смъртта – смъртта на враговете си – и ако смъртта трябва да дойде да ги вземе, се молят да е храбра и славна.

Закрачи покрай Кругава, доволен, че тя отстъпи да му направи път, и се обърна към Икарл и останалите: десетки и десетки лица, стотици, очите вече впити в него, очи, които се плъзгаха покрай Смъртния меч все едно бе престанала да съществува. Не можеше да повярва на внезапността, на пълната категоричност на тази узурпация.

„Беше фатално отслабена. Там, в командната шатра на адюнктата. Постара се да не го издаде и наистина го криеше добре. И въпреки това трябваше само да подбутна, само веднъж. И виж какво стана.“

„Тавори, твоят отказ прекърши Кругава, а Кругава е жена, за която доверието е всичко. Как така не чух прекършването на гръбнака й? Още там и тогава? Как пропуснах мига, в който тя се вкопчи в идеята за стратегия и за тактика и изгуби праведното си рвение? О, вече няма значение.“

– Но ние не сме като другите. Не сме просто един култ на войната сред много други. Не славата търсим – не в нашето име поне. Дори смъртта на враговете ни не ни радва толкова, не изпълва с гордост пиянските ни нощи. Твърде трезви сме за такива неща. Не ни е присъщо да се перчим и пъчим. Войната, мои братя и сестри, е единственото оръжие, което ни е останало.

– Да защитим дивото. Казвам ви, бих се опълчил на последните думи на Рун’Турвиан! Да предам Вълците? Не! Никога! И в деня на нашата битка, когато застанем свободни над труповете на нашите събратя човеци, когато отново поставим дивото над целия свят, е, тогава ще се поклоня на Вълците. И ще им отстъпя смирено. Защото не нашата слава е това, което търсим. – Обърна се рязко и се взря в Кругава. – Никога не е била. – Отново извърна лице към другите. – Трябва ли тогава да се хвърлим върху собствените си мечове? Не! Защото, както вече казах, няма такова нещо като последна война. Един ден ще бъдем призовани отново – и това е единственото сигурно нещо на света.

Огледа ги и извика:

– Братя и сестри! Заклети ли сте на Вълците на Зимата?

Ревът, който отвърна на въпроса му, го накара да залитне стъпка назад. След като се съвзе, той се обърна към Кругава.

– Смъртен меч, дойдох, за да те попитам за командир Ерекала и флота. Ти го избра, но трябва да знам – верен слуга ли е на Вълците? Или почита теб?

Все едно я зашлеви през лицето. „Да, правя го пред свидетели. Всички публични унижения, които ми нанесе ти – най-сетне мога да ти ги върна. Какво е усещането?“

Кругава изправи рамене.

– Ерекала е изключително благочестив, сър.

– Флотът вече трябва да е стигнал – каза той. – Да е блокирал залива и да е изолирал Шпила. Нали?

Тя кимна.

– И ни очакват там.

– Да, Щит-наковалня.

– Смъртен меч, ще се завърнете ли в лоното? Ще ни водите ли в предстоящата война? Нашата нужда от вас…

Тя вдигна очи и го накара да замълчи с ледения си поглед. Устните й се извиха в презрителна усмивка.

– Явно е отминала, Щит-наковалня. – Обърна се към тълпата. – Отказвам се от титлата Смъртен меч на Вълците. Със своята клетва пред адюнктата, изглежда, съм изменила на всички вас. Така да бъде. Нека бъде записано, че измяната – предречена от дестраянт Рун’Турвиан – не е на Сивите шлемове на Периш, а на Смъртен меч Кругава. Престъплението е мое и само мое.

„Богове, какъв върховен егоизъм! Дори в поражението е готова да застане сама над могилата. Лишавам я от всичко – забивам нож в самото й сърце, – а тя изведнъж се превръща във фигура от потресаваща трагедия! Как го постига? Всеки път!“

– Как ще бъде записано – каза той високо, – тепърва ще бъде решено. В случай, че преоткриеш вярата си, Кругава…

– В случай, че ти преоткриеш човечността си, Танакалаян, и в случай, че намериш куража – Гуглата знае къде – да видиш кризата в собствената си душа – озъби му се тя. – Тогава ела при мен. Дотогава ще яздя сама.

– А сама ли ще вдигаш и шатрата си? Ще си готвиш закуската?

– Винаги съм изразявала благодарността си към моите братя и сестри, Щит-наковалня, за добротата, която проявяват драговолно. – Кривна глава. – Питам се… колко ли време ще мине, преди да ти хрумне да направиш същото, Танакалаян?

И си тръгна, а той се обърна към братята и сестрите около палатката и попита: