САКАТИЯТ БОГ

– Но аз вече знам какво е то, ваше величество. И вече разбирам как е отслабвало пред очите ми. Как пред очите ми светлината му гаснеше от света. Виждате отчаянието на адюнктата – о, да, тя е отчаяна. Ние сме твърде малко. Проваляме се. Скъпоценното нещо, което тя намери… плати скъпо за него, прекалено висока цена. За нея, за Ловците на кости, за нас.

– Значи огледалото не е излъгало – изръмжа Спакс.

– Лъжата е във вярата, сър. Вярата, че може да успее да спечели, че може да оцелее дори. Виждате ли, тя наистина е обикновена смъртна и силата й не е по-голяма, отколкото на всеки друг. Била е във война – така мисля – през целия си живот. Чудно ли е изобщо, че вече залита?

Спакс поклати глава.

– Тя намира сила отнякъде, Кругава. Видях го – всички го видяхме, проклета да си…

– Тя ме отхвърли.

– Унизена ли се чувстваш? – изсумтя Абрастал. – Заради това ли е всичко?

– Ваше величество. – Тонът на Кругава се втвърди. – От самото начало се виждах като отражението на нейната вяра. Щях да съм неин непоклатим съюзник – заклет в нея и само в нея, все едно накъде щеше да ни поведе. И знаех, че се разбираме една друга. И че точно колкото аз се нуждая от нея – и от онова, което таи в себе си – и тя се нуждае от мен. Схващате ли го изобщо? Аз бях източникът на силата й. Когато вярата й се поколебае, трябваше само да погледне към мен. – Скри лицето си в ръце и бавно се килна напред. – Тя ме отхвърли!

Спакс се обърна към Абрастал, срещна твърдия й поглед и кимна бавно.

– Поставяш ме в трудно положение, Кругава – каза Абрастал. – Ако те разбирам правилно, мисълта ти сега е, че като те е отхвърлила, адюнктата по същество е изгубила вярата си. Но все пак не е ли въпрос на военна диспозиция? Две цели, не една, тъй че трябва да разделим силите си. А и предвид характера на Стъклената пустиня…

Но Кругава завъртя глава зад дланите си.

– Наистина ли си въобразявате, че тя вярва, че може да я премине? С армията?

Спакс избълва порой баргастки ругатни и след тях викна:

– Що за глупости? Ако мисли да се самоубие… не, егоизмът й не може да е толкова чудовищен, че да избие и всичките си войници!

– Мисля, че не разбирате… – Кругава свали ръце от лицето си и го погледна. – Не сте наясно с третия глас в този вечен спор.

– За какво говориш?

– Говоря за отчаянието, сър. Да, тя е готова да премине с армията си Стъклената пустиня, но го прави без вяра. Вярата я няма, прогонена е…

Абрастал я прекъсна:

– Колкото и искрено да си се виждала като истинското и непоклатимо отражение на вярата на Тавори, мисля, че убеждението ти, че Тавори те е виждала по същия начин, само по себе си е израз на вяра. Безкрайното ти отчаяние е изцяло сътворено от самата теб.

Кругава поклати глава.

– Отслабваше пред очите ми. Пред очите ми светлината му гаснеше от света. И видях отчаянието й. Ние сме твърде малко. Проваляме се. Онова блестящо нещо в ръката й умира.

– Кажи ми името му – прошепна Абрастал. – Този спор, за който говориш. Наричаш едната страна вяра, а другата отчаяние. Кажи ми за онова, което държи тя. Онова гаснещо, умиращо нещо.

Спакс се обърна изненадано към Абрастал.

– Ох, Огнекоса, все още ли не разбираш? Онова, което гасне от света? Името му е състрадание. Това е, което държи. Това е, което изпитва към Падналия бог. Това е, което изпитва към всички ни.

– А то не е достатъчно – прошепна Кругава. – Богове на бездната, не е достатъчно.

ЧЕТВЪРТА КНИГА

Юмруците на света

Ако има по-добро място,

ще го потърсиш ли?

Ако мирът е за теб достижим,

ще го прегърнеш ли?

А хиляди стоят на този път

и плачат за всичко отминало.

Пътуването е към края си,

приключили сме със делата стари,

но те не са приключили със нас

и капка въздух не остана

във стиснатия ни юмрук

и е изтръгнат сетният ни дъх

и идва избавление.

И ето ти децата

седнали и чакат

да наследят сметта,

погребани под дарове, от нас оставени.

Познавам място по-добро,

видял съм като сън мира,

той в края е на пътя,

където тинята се сбира

и гласовете стенат като съпровод

на сетната прегръдка.

И камъкът плътта ми взе

и задържа ме здраво

с очи невиждащи

и с дъх пресекнат,

с юмрука стиснат в тъмното,

с ръка протегната

и вие в марш минавате пред мен

и хвърляте монети пред нозете ми.

Потърсих място по-добро

и толкова за мир копнеех,