САКАТИЯТ БОГ

Само мръсник щеше да твърди, че всичко е било за добро. Че намирането на вяра може да дойде само от ужасно страдание. Че мъдростта се ражда от рани. Само мръсник.

Беше коленичил.

И плачеше както може да плаче само войник.

Нещо привлече Банашар към групата войници. Може да беше просто любопитство. Поне така трябваше да изглежда, но истината бе, че вече всяко негово движение от едно място на друго беше неговият начин да избяга. „Да избягам от сърбежа. Сърбежа за храмови мазета, за всичко онова, което ми бе подръка. Но откъде можех да знам? Как можеше да знам?“

Стъклената пустиня го предизвикваше. Съвършеният лукс на пиянския рай, безбройните делви вино, което не беше му струвало и един петак, всичко това беше свършило. „Сега съм прокълнат. Както се заклех на Блистиг, както им казах на всички, трезвост е сполетяла горкия стар Банашар. Нито капка в жилите му, нито намек в трескавия му дъх. Нищо от човека, който беше.“

„Освен сърбежа.“

Войниците – редовна пехота според него – се бяха събрали около един преобърнат камък. Бяха го обърнали, за да затиснат единия ъгъл на кухненската палатка. Нещо се беше крило под камъка.

Банашар се приближи да погледне.

Червей, свит на кълбо за сън, макар че бе започнал да се размърдва и вдигна сляпата си глава. Дълъг колкото змиорка в залива на Малаз, но приликата свършваше дотук. Това същество имаше усти по цялото тяло.

– Изобщо не ми харесва тая гад – рече един от войниците.

– Бавно изглежда обаче – отбеляза друг.

– Понеже още не се е събудило. Всичките тия гладни усти… Дъх на Гуглата, май няма да е зле да обърнем всички камъни из лагера. Само като си помисля как ще легна да спя и тия ще плъпнат да ядат…

Един от мъжете се обърна и видя Банашар.

– Ха, ето го и оня негоден за нищо жрец на Д’рек. Какво, чеденцето ли си дошъл да видиш?

– Безброй са формите на Червея на Есента…

– Какво е това? Червей мирид ли, а?

– Виждал съм такива – каза Банашар и им махна да замълчат. „В сънищата си. Когато сърбежът се превръща в нещо, което хапе. Когато дъвче и гризе и не мога да го видя, не мога да го намеря. Когато крещя нощем.“ – Наистина ще плъпнат, така че прочистете лагера – кажете на всички. Намерете ги. Избийте ги до едно.

Петата на нечий ботуш стъпка червея малко зад главата. Той се сгърчи, а след това вдигна глава като змия, готвеща се да нападне.

Войниците отстъпиха назад с ругатни.

Някой избута Банашар настрани. Блесна желязо, изсвистя острие и посече червея на две. Банашар вдигна очи и видя Фарадан Сорт. Тя изгледа войниците кръвнишки.

– Стига сте си губили времето с глупости. Ще става все по-горещо. Свършете си работата и си намерете сянка.

Двете парчета от червея се сплетоха в смъртоносна битка.

Някой хвърли монета и тя тупна в прахта.

– За по-късия мирид.

– Аз съм за по-дългия. – Втора монета тупна до първата.

Мечът на Фарадан Сорт посече още веднъж и отново, парчетата на червея запотрепваха в бялата прах.

– Значи, само още веднъж да чуя за бас или нещо такова, глупаците ще мъкнат вода оттук до Източния океан. Ясна ли съм? Добре. Залавяй се на работа, всички.

Войниците се пръснаха, а Фарадан се обърна към Банашар и го изгледа критично.

– Изглеждаш по-зле от обикновено, жрецо. Намери някоя сянка…

– О, слънцето ми е приятел, Юмрук.

– Само човек без приятели може да каже това. – Тя присви очи. – Изгорял си. Ще боли. Съветвам те да потърсиш лечител.

– Благодаря за съвета, Юмрук. Дали очаквам болка? Да. Всъщност мисля, че ще е добре дошла.

Видя отвращението в очите й.

– Богове на бездната, не съм те виждала толкова скапан.

– Нима? Колко мило, че ми го казвате.

Фарадан Сорт се поколеба за миг, сякаш се канеше да каже още нещо, но след това му обърна гръб и тръгна.

Той погледа след нея, докато навлизаше в лагера на редовната пехота – войниците вече бяха почнали да обръщат камъните с ножове и мечове. Оръжията бляскаха и кънтяха ругатни.

Умората на това място го изумяваше. Твърдите късове кристал, родени в неистов натиск някъде далече долу, а след това изтласкани нагоре, за да прорежат кожата на земята. Гледаше наоколо и си представяше болката от всичко това, неумолимата воля зад тези сили. Вдигна очи и се взря на изток, където слънцето едва-едва се открехваше, като око на гущер.

– Нещо е умряло тук – прошепна Банашар. – Някой… – Потрес беше раздрал тази земя. И изригналата сила бе нанесла на Спящата богиня такава рана, че тя сигурно бе проплакала в съня си. „Убили са плътта й. Вървим по мъртвата й плът. Кристали като рак, прорасли във всички посоки.“

Продължи да обикаля безцелно из лагера; сърбежът го хапеше по петите.

Юмрук Блистиг се провря през множеството и влезе в палатката.

– Всички вън! Освен интенданта.

Тълпата, обсадила седналия зад сгъваема маса гладко избръснат Поурс, бързо се изниза.

Блистиг дръпна входното платнище, погледна Поурс и изсумтя: