САКАТИЯТ БОГ

Бяха изкопали цели кошове жертвоприношения. От Т’лан Имасс най-вече. Парчета лъскава кост, раковини и кехлибар, които се изсипваха по страните на гробната могила. Големите гипсови фризове, по които работеха сега в Корал, вече побираха тези странни, любопитни дарове в широките си изящни ивици, обкръжаващи Деветте свещени сцени.

Спиндъл се подпря на фургона с вода и зачака реда си с очуканото тенекиено канче в напуканата си мазолеста длан.

Беше морски пехотинец някога. Подпалвач на мостове. Беше се обучавал като всеки малазански морски пехотинец във военно инженерно дело. А сега, три месеца след завръщането си от Даруджистан (леле какъв ужас бе там!), бе станал началник на група изкопчии, но също като през войнишките си дни нямаше да седне и да остави на другите да вършат цялата тежка работа. Не, честно.

Не беше му минавала през ума убийствена мисъл от седмици. Добре де, от дни.

Слънцето грееше ярко над блатистата низина. По западния път огромни фургони лъкатушеха от и към кариерите. А колкото до града на юг… Той се обърна натам и примижа. Величествена светлина. Куралд Галайн си бе отишъл. Черен Корал вече не беше черен.

Отишъл си беше. Тайст Андий бяха изчезнали и онзи червен дракон – с тях. И бяха оставили всичко – книги, съкровища, всичко. Нито дума на никого, нито намек. Адски загадъчно, но пък какво му беше странното на това? Те не бяха хора. Не разсъждаваха като хора. Всъщност…

– Богове на бездната!

Внезапно изригване от високия дворец и кулите, вихрещ се мрак, който се разпръсна на кипнали облаци и след това се разсипа на парцали.

Екипите се развикаха. Страх и тревога. Ужас.

Далечни крясъци… Порой от крясъци.

Спиндъл бе паднал на колене, тенекиеното канче се изплъзна от разтрепераните му ръце. Последния път… богове! Последния път, когато бе видял…

Велики гарвани изпълниха небето. Хиляди. Кръжаха и се извисяваха с оглушителен грохот. Дори слънцето изчезна за миг зад огромния им облак.

Усети старите сълзи, надигнали се от дълбокия кладенец вътре в него. Беше мислил, че е запечатан. Забравен. Но не.

– Приятелите ми – прошепна той. – Тунелите… о, сърцето ми, сърцето…

Великите гарвани. Изригваха от високите части на града, излитаха все по-високо, трупаха се и се понасяха над залива.

– Отиват си. Отиват си.

И докато извираха над града, докато кипваше ятото им над морето на изток, стотици ужасни, съкрушителни спомени закръжиха в душата на Спиндъл и накацаха там.