САКАТИЯТ БОГ

– Когато мисля за дивите същества – продължи Кругава все едно, че не го е чула, – се сещам за ниталите. Ние хората се извисяваме като най-ярката светлина и пред нас всеки жив звяр на този свят замръзва на място. Моят Щит-наковалня съживи целия гняв на народа ми, гняв, смесен с чувство за вина. Ние трябва да бъдем убийците, защитаващи избиваните.

– Вълците на войната…

– Това е само един проклет глупав култ! – Кругава поклати глава. – Диващината на вълка ни е вдъхновила – толкова ли е изненадващо?

– Но във вярата ви трябва да има някакви принципи, които зоват за възмездие – настоя Спакс.

– Заблуди, сър. Ваше величество, продължете за адюнктата. Моля ви.

– Крайно импулсивна жена, Кругава. Отчаяние. Ужасна необходимост. Но дали е огледало? И ако е, какво трябваше да видим всички ние в нея?

Кругава вдигна очи и я изгледа.

– Доплаква ми се от самата мисъл за това, но не знам защо.

– За да отразява – каза Спакс, – огледалото се прави здраво, лъскаво и съвършено гладко.

– Намери ни още вино, Спакс – изръмжа Абрастал, – това свърши. Кругава, ти се закле във вярност на адюнктата. Защо?

– Бяхме обезпокоени. Започнали бяха да ни мъчат съмнения, особено дестраянта и неговите най-висши сенешали – онези, които са посветили живота си на философията на нашата религия. Обучавахме се да бъдем оръжията на войната, виждате ли, но бяхме започнали да се питаме дали единственият жест на човечеството е този, който нанася насилие. Унищожение. Чудехме се на привидно непреодолимата мощ на възмездието, отплатата и праведното наказание. – Очите й бяха тъжни. – Това ли е всичко, което притежаваме? Нищо ли друго няма, което да може да се опълчи на тези оръжия?

– Значи трябва да си видяла нещо. В нея. В Тавори Паран…

Но Кругава поклати глава.

– Единственото, което знаех за нея в онзи момент, когато обрекох службата си и службата на Сивите мечове – единственото, което знаех, дойде от виденията на сенешалите. Падналия бог е пострадал. В ужасна болка. Като звяр – като всеки от нас – се е разярил срещу мъчителите си. В това той е повече вълкът, отколкото сме ние. Или отколкото изобщо можем да се надяваме да бъдем. Ваше величество, един нож в гърлото му ще е милост, защото толкова много – трябва да разберете това – толкова много вече са се събрали, за да се хранят от болката му, да пият сладката отрова на кипналата му кръв. Нещо повече, като виждат неговия плен и агонията му, те се чувстват възвисени – това ги кара да се чувстват силни и единственото приложение на тази сила е жестокостта. В края на краищата не правим ли винаги точно това?

– Сънищата на сенешалите, Кругава. Какво предлагат те?

– Алтернатива. Изход. В сънищата им има жена, смъртна жена, неуязвима за всякаква магия, неуязвима за изкушението от вечното страдание на Падналия бог. И тя държи нещо в ръката си – малко, всъщност толкова малко, че нашите сънуващи не могат да различат естеството му, но то ги обсебва – о, как ги обсебва!

– Какво държи? – настоя Абрастал и се наведе към нея. – Все трябва да имате някакво предположение.

– Предположение ли? О, стотици предположения имам, ваше величество. Това, което държи, има силата да освободи Падналия бог. Има силата да се опълчи на боговете на войната – и на всеки друг бог. Има силата да съкруши живота на мъстта, на възмездието и праведното наказание. Силата да изгори самото изкушение от страданието. – Очите й блеснаха на светлината на фенера. – Можете ли да си представите такова нещо?

– Виждал съм я достатъчно пъти – обади се Спакс. – Нищо не виждам в ръката й.

Кругава остави чашата си. Седеше отпуснала ръка на коляното си, с дланта нагоре. Взря се в нея, сякаш се опитваше да сътвори с мисълта си онова, което й трябваше, и прошепна:

– Не е огледало. Но… о, как бих искала да е.

– Кругава – каза тихо и някак плахо Абрастал. – В момента, в който застана пред нея, нямаше ли някакво съмнение? Нямаше ли поне един миг на… несигурност?

– Помислих си… в очите й, толкова унили, че видях… нещо. А сега се питам – неволно се питам дали всичко, което ми се стори, че видях, не беше просто това, което исках да видя. – Ръката й бавно се сви, затвори се като цвете по заник. – Огледалото лъже.

Последните думи разтърсиха Спакс до дъното на душата му и той скочи и викна:

– Тогава защо не прие аргумента на своя Щит-наковалня? Кругава! Защо изобщо си тук?

Тя го погледна с помръкнали очи.

– Исках справедлива война. Исках да е последната от всички войни. Исках край. Един ден вълците ще тичат само в спомените ни, в сънищата ни. Не искам да доживея да видя този ден.

– Там имаше нещо – настоя Абрастал. – В ръката й – прорицателите ви са го видели, Кругава. Видели са го. Трябва да откриеш какво е – за да направим всички ние това, да направим каквото тя иска – заради нас, Кругава, трябва да го откриеш!