САКАТИЯТ БОГ

– Е, чеда мои, трябва ли да ви помогна с това?

Кругава профуча покрай Спакс и запокити шлема си в ъгъла на палатката. Последваха го металните й ръкавици.

– Бих пила нещо, ваше величество.

Абрастал махна на Спакс и той стана и взе една кана.

– Права си, жено. Напий се и после ела в леглото ми. Заклевам се, с мен ще забравиш всичките си неприятности.

Навъсената жена го изгледа преценяващо, сякаш премисляше дали наистина да не приеме предложението му, и Спакс изведнъж усети, че се изпотява. Бързо й напълни бокал и й го подаде.

Кралица Абрастал се намести на купчината възглавнички.

– Е, поне не продължи дълго.

Очите на Кругава блеснаха.

– Ако съм толкова опозорена в очите ви, ваше величество…

– О, я млъкни и пий. Спакс, щом го изпие това, й налей още. Просто разсъждавах на глас, Смъртен меч, за усета на адюнктата…

– Тя ли? И ако благоволите, вече не съм Смъртен меч. Не, нищо от това не може да се хвърли в краката на Тавори…

– В името на всички речни богове, пий си пиенето. С други думи – млъкни! Остави ме аз да говоря.

– А аз, Огнекоса?

– Ако изобщо дойде някога удивителният миг, в който ще можеш да кажеш нещо умно, Спакс, гледай да не го изтървеш. Междувременно, да се върна на мисълта си. Адюнктата. Не знам как стана, но тя явно успя да ви обвърже всички към себе си – до деня на преговорите, когато взе, че разкъса всичко. Тъй че не продължи дълго, ако ме разбираш. Каквото направи, след това го развали и се чудя на удивителния й усет за подходящия момент.

Очите на Кругава гледаха мрачно над ръба на бокала.

– Ваше величество, какво мислите за нея?

– Спакс, подай ми тази проклета кана, ако не можеш да правиш нищо друго, освен да зяпаш – не, дай ми я, наистина. И се просни там до завесите – може да ни потрябваш да си избършем краката в теб. Та значи, адюнктата. Кругава… заклевам се, ще те накарам да се разревеш или каквото там можеш да изцедиш от себе си. Да таиш всичко вътре, както виждам, че правиш, ще те убие.

– Тавори Паран, ваше величество.

Абрастал въздъхна, загледана как Спакс сяда до завесата.

– Липсват ми хундрилите – промълви тя. Примига и извърна поглед към накачените по стените на палатката гоблени. Някаква избеляла сцена на коронация, фигурите – вдървени като статуи, от онзи вид официалност, която говори или за артистично бездарие, или за гениална абсурдност. Така и не можеше да настрои ума си за такива неща. „Просто едно глупаво кръгче от злато, сребро и какво ли още не. Просто една глупава демонстрация на превъзходство – виж всички тези преклонени глави! Къде е същинското послание тук? Ами, то е в онези стражи покрай стените и в ръцете им на дръжките на мечовете.“

– Трудно е – каза Абрастал, все така намръщено загледана в гоблените. – Откъде идва верността? Какво я поражда? Какво извисява някого над всички други, тъй че човек да избере да го следва? Дали не е нищо друго освен собственото му отчаяние? Дали е, както твърдят хундрилите, онова огромно крило на врана, изпънало се над нас? Копнеем ли за опеката на компетентността – реална или въображаема, истинска или измамна?

Спакс се покашля.

– Във времена на криза, Огнекоса, дори най-малката група ще потърси и ще избере един от малцината. Когато нямаме отговори, гледаме към този, който би могъл да има – и тази надежда е породена от забелязани качества: на най-чиста мисъл, на мъдрост или дързък кураж – всичко, което всеки от нас желае да отрази.

Кругава го погледна, но не каза нищо.

– Да отрази, тъй ли? – Абрастал изсумтя и удари глътка вино. – Тази кралица пред теб огледало ли е? Само това ли съм аз? Само това ли си ти, Боен главатар Спакс? Огледало на своя народ?

– В много отношения, да. Но когато гледат в това огледало, те винаги избират, според мен, да виждат само каквото искат да видят.

– Сър – изръмжа Кругава на Спакс, – поддържате несъстоятелна позиция, за всички, които биха могли да командват, които биха повели, от най-малкия отряд воини до най-голямата империя. – Намръщи се на бокала си и го протегна към Абрастал, а тя се наведе да го напълни отново. – Сред перишите, в облачни и безлунни нощи, често пъти по двайсет ловци се качват на рат’аварите и гребат извън фиордите. Запалват ярки фенери, окачват ги на прътове над черните ледени води и с тази светлина зоват от дълбините тричелюстните нитали – ужасна риба, която на огромни стада напада денрабъ и ги яде живи. Ниталите, видите ли, нападат на лунна светлина. И когато изплуват към светлината, ловците ги пронизват с копия. – Замълча и притвори клепачи.

Спакс се почеса по четинестата брадичка, мъчеше се да проумее значението на току-що казаното. Погледна Абрастал, но кралицата не откъсваше поглед от стария гоблен.

– Та тези риби изплуват на повърхността – изскърца като чакъл гласът на Кругава – и светлината ги заслепява, вцепенява ги. Никаква храброст няма в избиването им – то свършва чак когато ръцете и раменете на ловците пламнат като огън, когато не могат повече да вдигат харпуните.

Спакс изсумтя и закима.

– Да, чувството наистина е това, понякога.