САКАТИЯТ БОГ

Смрачаваше се. Хедж се вслуша в задъханото дишане, ругатните и кашлянето на другарите си – и те бяха насядали и налягали твърде уморени за нещо повече. Отпускаха глави и затваряха очи. Въздъхна хрипливо.

– Богове, колко войници ти останаха, Фид?

– Някъде двайсетина. На теб?

Хедж потрепери и извърна глава.

– Сержантите бяха последните.

– Те не са мъртви.

– Какво?

– Накълцани, да. Но са просто в безсъзнание. Детсмел смята, че е топлинен удар.

– Топлинен… Богове, казах им да изпият всичко, което имаха!

– Те са едри жени, Хедж.

– Последните ми Подпалвачи на мостове.

– Да, Хедж. Последните ти Подпалвачи на мостове.

Хедж отвори очи и погледна приятеля си – но очите на Фид си останаха затворени, лицето му бе извърнато към помръкващото небе.

– Сериозно? Какво каза?

– Сериозно.

Хедж се отпусна.

– Мислиш ли, че можем пак да ги спрем?

– Разбира се, че можем. Слушай, не криеш още някоя проклетия, нали?

– Не. Гуглата да ме вземе, носих я тая цяла скапана вечност. И през цялото това време е била шкарто!

Зад очите на Фидлър плуваха лица. Застинали в смъртта, след като толкова много спомени за всяко от тях им придаваха толкова живот – но този живот вече бе затворен там, в ума му. И там щяха да си останат, щом отвореше очи – което все още не бе готов да направи, – и щеше да види само застиналост и празнота.

Знаеше в кой свят иска да живее. Но хората нямат този избор, нали? Освен ако първо не убият искрата в себе си. С пиене, със забравата на сладкия дим – но тези сънища бяха лъжливи, фарс на всичко, което наистина си изгубил. Насмешка над онези, чийто живот е свършил.

Задъханото дишане наоколо затихваше, стоновете заглъхваха, след като раните бяха превързани. На малко войници им бяха останали сили да се движат и той знаеше, че са се отпуснали на земята като него. Беше толкова изцеден, че не можеше да помръдне.

От склона от всички страни се извисяваха стоновете на ранените колансийци, глухи и самотни. Малазанците бяха избили стотици, ранили бяха още повече – и все пак враговете нямаше да се примирят. Този хълм все едно се бе превърнал в единствения остров в свят от бушуващи морета.

„Но не е това.“

„Просто е мястото, което избрахме. За да направим каквото е редно.“

„Но пък може би точно това им дава основание да ни унищожат.“

Хедж се беше смълчал до него, но не спеше – иначе хъркането му щеше да ги е прогонило всички оттук, включително Сакатия бог с проклетите му вериги. А от армията, която все още ги обкръжаваше, долу на равното, не се чуваше нищо освен тихо шумолене – отдъхващи войници, оглед на оръжия и броня. Подготвяха се за следващия щурм.

„Последният щурм.“

„Двайсетина войници не могат да спрат армия.“

„Дори тези войници.“

Някой се покашля наблизо и проговори:

– Та за кого се бием все пак?

Фидлър не можа да познае гласа.

Нито на този, който му отвърна:

– За всички.

Дълго мълчание, а след това:

– Нищо чудно, че губим.

Шест, десет удара на сърцето, преди някой да изсумти. Последва гърлен смях, а след това някой друг нададе неистов вой, и изведнъж от тъмните места между скалите по тази гробна могила смехът изригна, затъркаля се на вълни и отекна.

Фидлър усети как устата му се разтвори в широка усмивка. Изсмя се горчиво, и още веднъж. А после вече не можеше да се спре, чак коремът го заболя. Хедж до него беше изпаднал в истерия, превиваше се на две, задавен от смях.

От очите му затекоха сълзи – Фидлър ги забърса припряно, – но смехът продължи.

Още и още.

Смайлс гледаше как всички от отделението се превиват на две от смях, гледаше зачервените им облени със сълзи – от смях – лица. Ботъл. Корик. Дори Тар. И Смайлс се… усмихна.

А когато приятелите й от отделението видяха това, направо зацвилиха.

Затиснатият в цепнатина между два камъка долу на склона и почти погребан под колансийски трупове – кръвта му изтичаше от дълбоките смъртоносни рани в гърдите – Кътъл чу този смях.

И се върна в ума си, назад и назад. Детство. Битките, които водеха, високите редути, които бранеха, слънчевите дни с прахоляк и пръчките за мечове, и търчането насам-натам, когато времето не бе нищо повече от свят без хоризонти – и дните никога не свършваха, и всеки камък лежеше съвършено в дланта, а щом се удариш, та дори без да ти потече кръв, трябваше само да изтичаш при мама или тате и те щяха да поемат това стъписване и възмущение, и да направят така, че да не изглежда толкова важно – а след това притеснението си отива, изтекло е във времето преди, а напред е само слънцето и яркостта на това да не порастваш никога.

В камъните, потта и кръвта тук, в последното си място за отдих, Кътъл се усмихна и им зашепна в ума си:

„Трябваше да видите последните ни отпори тогава. Голяма работа бяха.“

„Голяма работа.“

Тъмнина, а след нея – яркост. Яркост, като летен ден без край. Той тръгна натам, без да погледне назад.