САКАТИЯТ БОГ

– Не знам!

Погибелта удари в подножието по бягащите колансийски войници.

Те се разпаднаха на облаци прах.

Малазанците се хвърлиха на земята и покриха главите си с ръце.

Драконът Отатарал нададе ужасен вик, побрал сякаш в себе си всичката болка и скръб на света, век след век – и разръфаните му криле като разкъсани платна заудряха диво във въздуха, щом спря точно над могилата.

Труп на дракон рухна от небето и земята се разтърси.

– Тя се бори с него! – възкликна Бързия Бен. – Богове, то я убива!

Фидлър надигна глава, погледна към Сакатия бог – и се вцепени.

Изкованите от богове вериги се пръснаха като лед, брънките се взривиха и изхвърлиха наоколо парчета град. Войници завикаха и запълзяха назад. Сакатия бог остана да лежи неподвижен. Толкова дълго бе носил тази тежест, че не можеше да помръдне.

Но гърдите му се изпълниха с въздух, след като неумолимото стягане вече го нямаше. Трепет обзе тялото му и той извърна глава.

Смъртните пищяха наоколо, макар да не можеше да ги чуе. Гледаха с отчаяна нужда към него, ала той вече не разбираше какво искат от него. А после примига и се взря нагоре, не в надвисналия издъхващ дракон, а отвъд него.

„Моите поклонници. Моите деца. Чувам ги. Чувам техния зов.“

Бавно се надигна и погледна безобразните си ръце, кривите пръсти и бучките плът там, където трябваше да са ноктите. Огледа нашарената си с белези кожа и отпуснатите мускули под нея. „Мое ли е това? Такъв ли съм?“

Изправи се и погледна стотиците дракони, трупащи се на юг. Бяха се отдръпнали от дракона Отатарал и вече връхлитаха един срещу друг и се завихряха на спирални стълбове от люспи, криле и драконова плът, извиваха се нагоре в още по-плътна тъмна маса. И в тази тъмна маса изведнъж блеснаха пробудени очи.

Една дума изшепна в ума на Сакатия бог – смътно и все пак изречена с вой на ужас.

„Тиам.“

Въплъщаваше се. Съживяваше се, за да убие дракона Отатарал.

Някакъв мъж се мъчеше да стигне до него, сякаш се бореше с вихрен вятър. Желязо в брадата му, смътно познато лице… И с този спомен в мисълта на Сакатия бог се надигна смътно чувство. „Имаше жертвоприношение днес. Направено за мен, от тези непознати. И все пак… без да молят за нищо. Не и за себе си. И все пак… какво искат от мен?“

„Аз съм свободен.“

„Мога да чуя децата си.“

„Но те са пленени горе в небесата. Ако ги призова долу, всичко тук ще бъде унищожено.“

„Имаше други, някога… паднаха като мен и толкова много бе унищожено, толкова много бе загубено. Все още ги виждам, пленени в нефрит, оформени така, че да бъдат послание за тези смъртни същества – но това послание така и не беше разбрано и гласовете останаха завинаги пленени в нефрита.“

„Ако призова децата си, този свят ще свърши в огън.“

Взря се с копнеж в небесата, сякаш можеше да полети.

Пръстите му се размърдаха, жалки като прекършени криле.

Брадатият стигна до него и най-сетне Сакатия бог можа да чуе думите му и да ги разбере.

– Трябва да я оковеш! Боже! Тя ще приеме твоите вериги! Трябва… Тиам се въплъщава! Тя ще унищожи всичко!

– Да я окова? Аз, който съм познал цяла вечност във вериги? Не можеш да искаш това от мен!

– Окови я или ще умре!

– Смъртта ще бъде нейното освобождение!

– Боже – ако тя умре, тогава всички умираме! Моля те, окови я!

Той погледна смъртния.

– Тя приема ли това?

– Да! И побързай – Д’рек умира под нас.

– Но моята сила е чужда – нямам с какво да окова в този свят, смъртен.

– Намери начин! Трябва!

Беше освободен. Можеше да си отиде. Можеше да остави тези смъртни – дори убийствената сила на дракона Отатарал не можеше да му навреди. „Отатарал, в края на краищата, е струпеят, който прави този свят в отговор на заразата. А коя е тази зараза? Ами, самият аз.“

Сакатия бог погледна отгоре смъртния.

„Той коленичи, както коленичат всички прекършени смъртни. Срещу жестокостта на този и на всеки свят един смъртен не може да направи нищо друго, освен да коленичи.“

„Дори пред чужд бог.“

„А любовта, която притежавам? Може би няма нищо… но не, няма такова нещо като чужда любов.“

Затвори очи и освободи ума си за този свят.

И разбра, че го чакат.

Двама Древни богове го държаха за ръцете – допирът им бе затрогващо нежен. Съкрушителното налягане в това място бе смазало всичко, мрак и тиня кръжаха във вихъра на несекващ танц. Течения бушуваха на всички страни, но никое не можеше да стигне до тях – боговете ги задържаха настрана.

Не, само един от тези двама Древни притежаваше такава сила и името му бе Маел на моретата.

Водеха го по тази равнина, по това океанско дъно, изгубено за слънчевата светлина.