САКАТИЯТ БОГ

Натам, където бе коленичил друг смъртен… то само душата му оставаше, въпреки че засега отново бе заела тялото, което бе оставила така отдавна: изгнило и разкапано, с татуировките, които сякаш плуваха в теченията. Стоеше на колене, с ръце дълбоко в тинята, сякаш търсеше изгубена монета, ценно съкровище, спомен.

Когато вдигна глава към тях, Сакатия бог видя, че е сляп.

– Кой е този? – попита смъртният. – Кой е този, така жестоко прикован на това дърво? Моля ви, умолявам ви – не мога да видя. Моля ви, кажете ми. Той ли е това? Опита се да ме спаси. Не може да се е стигнало до това. Не може!

И тогава заговори Древният бог, който не беше Маел на моретата.

– Хеборик, ти само сънуваш и този твой сън не е разговор. Само монолог. В този сън, Хеборик Призрачни ръце, ти си пленен.

Но смъртният на име Хеборик поклати глава.

– Не разбирате. Всичко, до което съм се докосвал, съм го унищожавал. Приятели. Богове. Дори детето… и нея загубих от Вихъра. Загубих ги всички.

– Хеборик Призрачни ръце – каза Маел, – ще напълниш ли този океан със сълзите си? Ако вярваш, че тази идея е нова, знай: тези води бяха толкова пълни… отдавна.

Другият Древен бог рече:

– Хеборик, трябва да се събудиш от този сън. Трябва да освободиш ръцете си – те са чакали за този миг още от острова. Докоснали са и са взели Нефрита и сега в теб обитават милион изгубени души – души, принадлежащи на този чужд бог. И също тъй ръцете ти са докоснали Отатарал, призоваващия Коурабас.

Но Хеборик се отпусна отново и зарови ръце още по-дълбоко в тинята.

– Аз убих своя бог.

– Хеборик – каза Маел на моретата, – дори на боговете на войната войната им омръзва. Изглежда, само на смъртните не им омръзва никога. Все едно. Той те е освободил от всякаква вина. Кръвта му донесе живот на мъртви земи. Смята го за достойна жертва.

– Но тази жертва ще е напразна, Хеборик – каза другият Древен бог, – ако не се събудиш от своя сън.

– Кой е на дървото?

– Хеборик, никой няма на дървото.

Незрящите очи отново се вдигнаха.

– Никой?

– Нека видим ръцете ти, приятелю. Разбудил съм всички лабиринти и всички вече водят към едно място. Пещера дълбоко под една могила, направена от челюстите на Д’рек. Да отидем ли сега там, Хеборик?

– Могила?

– Могила.

– Никой не сънува в могила.

При тези думи двамата Древни богове се смълчаха и когато ги погледна, Сакатия бог видя, че плачат – видя сълзите по сбръчканите им лица, все едно бяха не на дъното на океан, а насред пустиня.

Или върху раздраната кожа на гробна могила.