САКАТИЯТ БОГ

А Хеборик измъкна ръцете си от наносите тиня и едната засия смарагдова през мътните облаци, а другата – с цвета на Отатарал. Лицето му се изпълни с внезапен страх.

– Сам ли ще бъда там? В онази пещера?

– Не – отвърна Маел на моретата. – Никога повече.

– Кой беше на дървото?

– Отиваме при нея сега, Хеборик Призрачни ръце.

Тръгнаха и Сакатия бог усети магиите на този свят, привлечени към тях, сбираха се и се сливаха, за да отворят този път.

После, някъде напред по пътя, видя блещукащ фенер – фигура, която ги водеше напред, но беше много далече.

Пътят отне сякаш цяла вечност. От време на време потъваха неща, идваха от тъмнината горе и вдигаха облаци тиня в теченията. Видя кораби от дърво и желязо. Видя скелети на чудовищни влечуги. Видя дъжд от човешки трупове, нахапани от акули и повлечени надолу от ботушите, за да паднат до дъното все едно, че вървят – може би за да се присъединят в тази процесия, – но после краката им се огънаха и наносите им направиха меко място за отдих.

Стори му се, че видя конни воини – сияеха в зелено и синьо и ги проследиха в пътя им отдалече.

Светлината на фенера изведнъж стана по-близка и Сакатия бог видя, че водачът им е застанал пред пещера, издълбана в огромна отвесна скала.

Когато стигнаха до тази пещера, Древните богове спряха и се поклониха на водача си, но мъртвешката фигура само се обърна и се отдалечи, сякаш за да понесе светлината си по друга пътека. Сякаш за да поведе други към техните съдби.

Закрачиха в лъкатушещ тунел и излязоха в огромна зала.

Древният бог, който не беше Маел на моретата, се обърна към Сакатия бог.

– Дълго си скитал в кръвта, която дадох на това селение. Аз съм К’рул, Създателят на лабиринти. Сега е време да си отидеш, да се завърнеш у дома.

Сакатия бог помисли над това и отвърна:

– Аз съм плът и кост. Направен съм в подобие на човек. Там, където ме зоват децата ми, не мога да ида. Искате ли да ги призова тук долу?

– Не. Това би означавало нашата смърт – на всички нас.

– Да.

– Има изход – каза К’рул. – Той започва с Хеборик, но завършва в ръцете на друг.

– Тази плът, която носиш – добави Маел на моретата, – е непригодна за завръщането ти. Но беше най-доброто, което можеха да направят.

– Паднал – рече К’рул, – ще ни се довериш ли?

Сакатия бог погледна Хеборик, а след това пусна ръцете на Древните богове. Посегна към ръцете на Хеборик.

Но смъртният отстъпи с думите:

– Още не, и не с тях двамата. Те ще те убият. Ще стигна до теб, боже, когато дойде мигът. Това обещавам.

Сакатия бог се поклони и отстъпи назад.