САКАТИЯТ БОГ

Пред тях ядрото на Ловците на кости рухваше под сдържаната атака от три страни, а скоро и четвъртата страна щеше да бъде погълната. Гъноуз едва можеше да проумее величината на касапницата, която виждаше долу – труповете очертаваха ниски хълмове около сражаващите се, като насипи на укрепление.

Потрес и ужас стегнаха сърцето му.

Армията на сестра му беше смалена до по-малко от петстотин и падаха бързо.

– Върховен юмрук…

Рит Бюд млъкна, щом той се извърна рязко и тя видя лицето му. Паран обърна коня си, когато първата линия войници излезе на билото.

– Строй се, проклети да сте! Онези, които гинат там долу, са малазанци! Вижте ги! Всички, вижте ги!

Конят се олюля под него, но той го изправи със свирепо дръпване на юздите, а след това смъкна забралото пред лицето си, извади меча и се изправи на стремената.

– Поемете си дъх, кучи синове! И В АТАКА!

Щом двамата с Юмрук Рит Бюд препуснаха надолу, Гъноуз Паран викна:

– Във фланга – юга го остави!

– Слушам, сър!

– Гледай за смесена кръв.

Тя го изгледа злобно.

– Сериозно ли, сър?

Земята под тях се разтърси – Воинството с тътен се заспуска по склона.

– Върховен юмрук! Ако свалим командирите им, какво? Милост?

Той погледна гневно напред, после подкара коня встрани от нея и под ъгъл към незаетата полоса между сражаващите се и цивилните.

– Днес не знам тази дума, Юмрук!

Но знаеше, че щеше да премисли. Проклетата мекушавост. „Аз я поех цялата. Нищо не оставих за Тавори, сестра ми е студено като лед желязо. Трябваше да си ги споделим. Като монети. Богове, толкова много неща трябваше да сме направили. Късно ли е вече? Жива ли е тя?“

„Сестро, жива ли си?“

Висш Разводнен Мелест, все още потресен от смъртта на Чистите, се обърна при стъписаните викове от колансийците на десния фланг и очите му се разшириха, като видя друга чужда армия, изсипваща се от хълмовете. Врязаха се в тежката пехота пред очите му – а тези нападатели бяха с тежка броня и с тежестта на щурма надолу по склона разбиха крилото със силата на лавина.

С гневен вой, той се провря назад през редиците – трябваше му един от конете на Чистите, за по-висока позиция за наблюдение. Още държаха центъра и изцяло контролираха южната страна на полето. Победата все още бе възможна.

И той щеше да я спечели.

Привлече в ума си колкото можа повече сила от Акраст Корвалайн и настърви войниците си за бой.

– Избийте ги! Всички, които ни се опълчват в този ден – унищожете ги!

Конят под него започна да заплита крака и Паран изруга и го забави. Бръкна в дисагите и извади лъскава карта. Погледна намръщено самотния ездач, нарисуван на нея.

– Маток! Знам, че можеш да ме чуеш! Сега ще отворя портал за теб. Но слушай! Ела на щурм, разбра ли ме? Искаше шибана от Гуглата пикаеща кръв битка и сега ти я давам!

Срита отново коня и подкара горкото животно в галоп. Впи очи натам, където щеше да раздере порталът, и се надигна на стремената.

– Там – каза на картата и я метна.

Тя полетя право като стрела от арбалет и толкова бързо, че прониза въздуха като мълния.

Конят под Паран се олюля и рухна.

Рутан Гъд се мъчеше да предотврати обкръжаването, но дори с този непознат озверял войник до него не можеше да спре стотиците заобикалящи ги в широк кръг колансийци, извън обхвата на мечовете им.

Усети внезапния напор на редовните, който ги тласна стъпка напред, и хвърли поглед през рамо да види причината… но въздухът бе изпълнен с прах и успя да види само залитащото напред множество малазанци, които вече се разпадаха, развръщаха се, сякаш искаха да атакуват, обзети от безумна стръв… но пред тези войници нямаше никакви колансийци.

„Разбити са. Най-после са…“

Оглушителният тътен го накара да се обърне и той зяпна невярващо хилядите конници, изригващи от огромен портал… не, тази раздрана дупка в самата тъкан на света не заслужаваше толкова възвишено име. Беше огромна, отворена за виещия вятър… и бе само на трийсетина крачки от първите редици на врага.

Конниците носеха пики, конете им бяха тежко бронирани. Стовариха се в безредната маса на тежката пехота – колансийците нямаха време да се обърнат, никакво време да извърнат щитовете си, и сблъсъкът ги разтърси. Крилото се разцепи, разпадна се… и изведнъж всякакво сцепление се загуби, а конните воини сечаха и избиваха.

Редовният пехотинец до него залитна, коленичи и се опря тежко в бедрото на Рутан Гъд. Стъписан, той го погледна и видя, че е притиснал чело в бронирания му в лед хълбок.

Затворил очи, задъханият каниец въздъхна:

– Богове, колко е хубаво!

Лостара Юил видя как адюнкта Тавори се олюля извън редиците. Натиска вече го нямаше – врагът имаше друг противник и той го изтласкваше назад, далече от Ловците на кости.

Адюнктата бе почти неузнаваема. Плувнала в кръв, с разсечен шлем, косата й зацапана с червено. Залитна и се спря в разчистения кръг. Десет сковани безумни крачки, мечът й – още в ръката, но вдигнат настрани, сякаш ръката бе забравила да се отпусне.

Лостара се измъкна от редиците, тръгна след нея… но една ръка я сграбчи, дръпна я назад и гласът на Хенар прошепна в ухото й:

– Не, обич моя. Остави я. Просто я… остави.