САКАТИЯТ БОГ

Гняв изпълни Свобода. Заради убийството на брат Възвишеност. Заради жалката дързост и упоритост на тези Т’лан Имасс. Заради тази армия чужденци, които отказваха да се прекършат, които само умираха и избиваха още и още нейни войници.

Щеше да ги унищожи – скоро, след като разкъсаше тази последна Имасс.

Прекрачи над мъртъв воин и ботушът й изпращя отстрани в главата му.

Ударът изкънтя силно и Гал отвори очи. Примига към небето. „Трябваше да съм мъртъв. Защо все още не съм мъртъв?“

Някой заговори зад него:

– Покори ми се, Т’лан Имасс. Всички твои събратя си отидоха. Никакъв смисъл няма да продължаваш тази борба. Опълчиш ли ми се, ще те унищожа. Ако не, ще те оставя да си тръгнеш. Край на това – тази битка не е твоя.

Гал се пресегна надолу, стисна вътрешностите под гръдния си кош и ги откъсна. Ръката му зашари по земята и напипа захвърлен меч – колансийко оръжие, право и с остър връх за забиване. „Детска играчка. Не като моя тълвар. Но ще свърши работа.“ Надигна се и се преви почти на две, когато тежестта зад ребрата му се хлъзна надолу – бръкна с другата си ръка вътре, за да задържи всичко.

Обърна се бавно към гърба на Форкрул Ассаил. Пред нея стоеше Т’лан Имасс, тази, която наричаха Ном Кала. Лявото й бедро беше огънато и нацепено, но тя все още стоеше, стиснала харпуна си.

Гал пристъпи напред и заби меча през тялото на Форкрул Ассаил, през гръбнака й. Тя се изви на дъга от удара и дъхът й изригна навън.

Хундрилът падна назад, дробовете му се хлъзнаха между разперените пръсти и плеснаха в скута му.

Беше мъртъв преди главата му да се удари в земята.

Ном Кала пристъпи напред. Очите на Форкрул Ассаил бяха широко отворени и зяпнали в нея. Т’лан Имасс беше гледала тези очи сякаш цяла вечност, от мига, в който се беше вдигнала от земята под нея. Видяла беше злобата и яростта в този нечовешки поглед. Видяла беше блясъка на задоволство и триумф всеки път, когато Ассаил разбиеше на късове поредния неин събрат. Видяла беше насладата в тях, когато прекърши гръбнака на Калт Урманал.

Но сега в тялото на Форкрул Ассаил беше забит меч, желязото лъщеше синкавочервено и в очите нямаше нищо освен изумление.

Ном Кала направи нова стъпка напред. След това заби харпуна си в окото на кучката.

Толкова силно, че проби през черепа.

Малазанската армия рухваше. Изтласкваха ги назад, притискаха ги все повече, оставяха купчини тела при всяка стъпка. Банашар, със залитащия до него Поурс, отведоха цивилните – децата на Змията и хундрилите – колкото може по-далече, но беше ясно, че колансийците искат да унищожат само Ловците на кости. Цялата тежка пехота, действаща вече от юг, не обръщаше внимание на струпаните и разтреперани зрители.

Блистиг продължаваше да се бие, здраво и упорито ядро на фронта на централната фаланга. Банашар видя Кайндли отдясно, и Фарадан Сорт до него. Тези трима Юмруци, избрани от адюнктата, просто отказваха да паднат.

Бившият жрец вече не можеше да види Тавори, но нещо му подсказваше, че е жива – някъде сред редиците на обърнатата на юг бойна линия. Онази атака, с отделението редовни, притекло се на подкрепление, беше… невероятна.

„А онази магия беше… нелепа. Но виж онзи командир там – лежи мъртъв. Това си е съвсем истинско. Няма много ассаилска кръв в него, да се предаде на жалки илюзорни кошмари. Добра игра, момчета.“

Но всичко беше безнадеждно. Всичко, което вече беше видял, всичко, на което беше свидетел сега.

Някой застана от дясната му страна. Банашар се обърна и видя Ханават, а на стъпка зад нея и отстрани – Рут, с детето в прегръдката му.

– Твоят съпруг… съжалявам – каза Банашар.

Тя поклати глава.

– Той ги спря. Всички те. А сега… виждаш ли? Самата Форкрул Ассаил падна.

– Беше добър бой, нали?

Тя кимна.

– Кажи ми, даде ли име на детето?

Ханават го погледна в очите.

– Вярвах… какъв е смисълът? До този момент. Докато не го каза. – После извърна глава. – И все пак, кълна се в живота си, не мога да го измисля.

– Гал?

– Гал има само едно лице в живота ми и така ще си остане. Жрецо, отчаяна съм.

Нищо не можеше да отвърне.

„Всички сме отчаяни.“

Банашар отново се обърна към ужасната битка. Ханават стоеше до него с момчето с бебето, Поурс – от другата страна. Продължиха да гледат смълчани.

Към Ловците на кости, които умираха. До последния.

Въздухът кипеше настръхнал от гняв.

Върховен Юмрук Гъноуз Паран се изкачи на билото, Юмрук Рит Бюд бе до него. Зад тях Воинството се изкачваше в бавен тръс – не беше нужно Паран да поглежда зад себе си или да чува отчаяния дъх на Бюд, за да разбере, че са капнали от умора.

Легионът тежка пехота ги беше изтощил. Без убийствените хитрини на Калам и Бързия Бен Висшият Разводнен, командвал колансийците, се бе оказал упорит противник. Отказал бе да отстъпи пред неизбежното и се бяха принудили да ги избият до крак, преди най-сетне да посекат командира.

И сега войската му се влачеше нагоре по склона като ранено псе.

Излязоха на билото и спряха.