САКАТИЯТ БОГ

– Смалете я, тъпаци такива! Не искате да я хвърлите всичката, нали?

Лицата на Джил Слайм и Асп Слитър се изопнаха.

– Нещо друго имате ли? – попита ядосано Фан.

Двамата поклатиха глави.

– Тогава елате насам и се бийте!

Колансийците се бяха съвзели и отново напираха. Други възвиха на другия фланг и принудиха Сампъл и Хеър Равидж да отстъпят.

Фан изруга и се провря напред до адюнктата.

– Адюнкта! Трябва да се отдръпнем назад във фалангата!

И след като тя не отвърна – дори не даде знак, че го е чула, – изръмжа на сержанта:

– Грей, слушай. Излизаме напред и около нея, от двете страни – правим стена, за да не може да мине пред нас. Шипрек, иди там – и ти, семк, тука – изтласкваме я назад и в редиците, ясно?

– Бойната страст е, сър! – викна Шипрек и залитна като пиян, какъвто навик имаше в мигове на голяма възбуда, когато повреденото му вътрешно ухо се обадеше.

– Шибано знам какво е, идиот. Дай да го направим!

Лостара Юил беше избутана назад – Хенар Вигълф беше притиснат здраво и вече се бранеше сам от нападателите от двете му страни. Внезапното идване на редовните бе облекчило заплахата, но само за миг – кучите синове просто бяха твърде много.

Понесла безброй рани, Лостара Юил изхлипа.

„Не умирай. Моля те. Не умирай.“

Острие на меч удари шлема на Хенар и той залитна.

Лостара изпищя и се хвърли към него, сляпа за заплахите.

Двамата редовни връхлетяха, за да отбият ударите, сипещи се върху Хенар. Жена и мъж, тя бивша натийка, той от Седемте града – никога преди не ги беше виждала, но спряха нападателите. Любимият й смъкна разцепения шлем и от раната в черепа бликна кръв; помъчи се да се вдигне отново на крака.

Лостара съсече колансиеца отляво и прескочи рухналото тяло. Вече нямаше никакво изящество, само дива ярост. Разпра с меча с гърлото на друг.

Натийката изпищя – меч бе пронизал гърдите й. Пусна оръжието си, докопа ръката, стиснала меча, и дръпна нападателя със себе си, докато падаше. Късият меч на приятеля й облиза през половината му врат. Мъжът викаше, мъчеше се да вдигне отново Хенар на крака, но една брадва го натресе в тила, през шлема и костта, и го тласна напред по очи. Но Хенар отново се беше изправил… и Лостара стигна до него. Малазанските редовни крещяха и ги подканяха. Насам! Бързо! При нас!

Лостара се завъртя и оръжията в ръцете й изсвистяха.

– Хенар! Към редиците! Назад!

Видя как другите редовни заотстъпваха, всички в кръг около адюнктата, изтегляха я насила към бойния строй. Рутан Гъд и един грамаден пехотинец с бой пазеха групата да не бъде откъсната и обкръжена, но ги изтласкваха назад.

„Вземи ме, Котильон! Моля те! Вземи ме!“

Но от бога й покровител… Нищо. Обърна се наляво и закрачи напред, за да задържи врага.

Дванадесет колансийци връхлетяха срещу нея.

Хундрилите се бяха врязали дълбоко в гъстата гмеж на тежката пехота. Стигнали бяха по-далече, отколкото Боен водач Гал бе мислил, че е възможно. Но сега всички коне бяха мъртви, както и последният воин. Но настъпът беше спрян – самите тела бяха достатъчно, за да попречат на врага да заобиколи малазанското крило, – така че сега колансийците само натискаха напред и принуждаваха редовните да свиват строя.

Меч беше разпрал всичко под гръдния му кош. Лежеше на гръб върху труповете на чужди и свои, вътрешностите му се изсипваха и заплитаха около краката му.

Нещо пулсираше във въздуха – не беше сигурен отвън ли иде, или някъде дълбоко вътре от него. „Не. Отвън.“ Гласове, извисяващи се в ритъм, но не можеше да различи думата. Отново и отново, звукът се извисяваше и затихваше, идеше отнякъде вдясно от него.

Усети как ударите на сърцето му влязоха в ритъм с този пулс и го обля топлина, макар да не знаеше източника й.

Тъмнината настъпваше.

„Този звук. Този звук… Тези гласове. Те са гласове, да. Малазанците. Какво казват? Какво викат, отново и отново?“

Изведнъж гъстата кръв изпука в едното ухо, отвори проход и той най-сетне успя да чуе безкрайно повтаряния вик.

– Хундрил! Хундрил! Хундрил!

Дума за заглъхващото му сърце, песен за свършващия му живот. „Колтейн, ще застана пред тебе. Ще яздим с твоите уикци. Виждам врани над Хълмовете на предците…“

Грамадният Имасс рухна и сестра Свобода прекрачи напред, изрита го в гърба, протегна надолу ръце, стегна пръсти през раздраната суха кожа и изтръгнати сухожилия и стисна гръбнака му. Спря за миг и погледна с яд другото същество с увенчания с кремък харпун, което отново се изправяше на няколко крачки от нея.

Форкрул Ассаил беше цялата рани и натрошена кост, но не беше, изобщо не беше мъртва. Надигна с рев Т’лан Имасс от земята и прекърши гръбнака му като клон, изви го и той изпращя и изстърга в ръцете й. Захвърли трупа настрани и се обърна към последната немряща.

– Край на това!

Жената воин отстъпи назад.

Бяха слезли от хълма, сред купища тела – още топла плът и гъста изстиваща кръв под краката й; крайници се отплесваха настрани при всяка стъпка.