САКАТИЯТ БОГ

Още седем стъпала нагоре и стигна ръба на олтара. Белият кварцит на платформата блестеше на рехавата светлина. С последно усилие тя се издърпа нагоре и най-сетне стъпи на пометения от ветровете простор. Олтарът на Съда, бял като току-що паднал сняг, с изваяния слънчев изгрев от кървави жлебове, водещи навън от центъра и врязани дълбоко, потънали в тъмни сенки.

Закрачи напред и разхлаби дебелото си наметало, щом зноят лумна нагоре от кратера, обкръжил Шпила и наситен с вонята на сяра. Зад нея четиримата други Чисти се развърнаха и намериха всеки своята пътека към центъра-камък.

Единственото й око се спря на почернялата изгнила гадост, канарата, която беше – или може би затваряше в себе си – сърцето на чужд бог. Не можеше да види повдигане и спадане от зацапаните му очертания, но ако опреше длан на него, щеше да усети упорития му живот. „Небето го разкъса. Разхвърли над половината свят проклетите останки от тялото му и парчетата падаха и падаха над един континент и над друг. В разтърсените морета. Ах, защо не бяха повече. Защо не бяха достатъчно, за да унищожат всяка човешка твар на този свят, а не само онези, чието високомерие бе толкова нагло, чиято лудост се протягаше над бездната, за да вземе това окаяно нещо.“

Скоро щяха да пронижат центъра-камък, Сърцето, и кръвта на онзи чужд бог щеше да потече, а силата щеше да… „ще ни захрани“. С тази сила щяха да могат напълно да разтворят портала на Акраст Корвалайн; щяха да могат да развихрят прочистващата буря и тя щеше да помете света. „Давете се в своята наглост, човешки същества. Това е всичко, което заслужавате.“ Всъщност щеше да довърши това, което Призовниците в своето безумство бяха започнали.

„Оковаваш каквото можеш да използваш. Както боговете са направили с него. Но когато ползата от него свърши… тогава какво? Убиваш ли го просто? Или изстискваш последната капка кръв от трупа? Напълваш корема си?“

„Има ли полза от безкрайната болка? Ще видим, нали?“

– Сестра Благоговение.

Обърна се и изгледа по-младата жена. В няколкото крачки помежду им имаше неизмеримо голяма пропаст.

– Сестра Смирение.

– Ако сме дошли тук само за да чуем донесение за войсковото ни разположение, сестро, каква бе нуждата от това възнесение?

– „Нужда“. Виж, това е твърде интересна дума, нали?

Смирение не вдигна очи.

– Обсадата ни възпира, сестро. Разводнените, които я командват, са недостатъчни за задачата.

– Кого предлагате да изпратим, сестро Смирение?

– Брат Усърдие.

„Ах, следващият по старшинство след мен. Най-близкият ми съюзник. Разбира се.“ Обърна се към мъжа с изгърбените рамене, застанал най-близо до Сърцето.

– Брат Усърдие?

Той я погледна със светлите си очи, студени като морето зад него.

– Ще сломя бранителите, сестро Благоговение. Никой там не може да се надява да устои срещу мен.

– Остава възможен избор – измърмори Благоговение.

Смирение отново не реагира.

Благоговение погледна другите.

– Брат Търпение?

– Знайно е, че където кръвта мокри пясъците – каза Мистикът, – други сили стягат редиците си срещу нас. Отвъд Стъклената пустиня.

– Имаме други армии – каза Смирение. – Достатъчно, за да срещнат и поразят всеки.

– Сестра Смирение е права – добави сестра Справедливост. – Брат Усърдие може да унищожи хората, които с измама завладяха Северната цитадела, и може да се върне навреме, за да посрещнем новите заплахи от запад.

– Но само ако не се бавим много с взимането на решение – каза Смирение.

„И започва разделение.“

– Брат Усърдие?

– Остава рискът – заяви воинът – да сме подценили командира на онези нашественици. В края на краищата те се появиха сякаш отникъде и успехът им до този ден бе… впечатляващ.

– Отникъде, да – промърмори брат Търпение. – Повод за отчаяние. Лабиринт? Със сигурност. Но да преведе през него цяла армия? Сестро Смирение и сестро Справедливост, не можем да изключим възможността онези в цитаделата просто да напуснат оттам, откъдето дойдоха, ако нещата се окажат твърде прибързани. В такъв случай кога и къде ще се появят отново?

– Основателен въпрос – каза Усърдие. – Докато стоят на място, те не са заплаха за нас.

– Все пак – възрази Смирение – вашето присъствие и командване на обсаждащата ни армия ще гарантира да можете да реагирате на нещо неочаквано. Ще дойде време – трябва да дойде време, – когато ще е наложително да ги изтласкаме от цитаделата и, ако е възможно, да ги унищожим.

– Ще дойде, да – съгласи се Благоговение. – Но както каза брат Търпение, все още не сме сигурни дали сме взели предвид всички заплахи, трупащи се срещу нас. – Посочи с ръка. – Великият шпил, Олтарът на Съда – тук оставяме най-уязвимите. Командването на Усърдие на армията на Шпила гарантира Шпила и Сърцето Да останат ненакърними. – Замълча и единственото й око се впи в сестра Смирение. – Нашите останали Чисти командват отдалечените ни армии на сушата. Да не би да намеквате, че в крайна сметка ще се окажат недостатъчни за задачата? Сестра Опровержение? Сестра Свобода? Братя Гроб, Спокойствие и Възвишеност? Кой от тях се колебае според вас?

Смирение извърна очи.