САКАТИЯТ БОГ

– Точно това е въпросът, нали? За нас, ледериите, не е домът ни. Сигурно бихме могли след време да поискаме да е това, след като пролеем няколко поколения кръв в земята. Няма да има време обаче. Няма да стигне времето за това.

– Ако това е отговорът ви…

– Не, не е. Работя по него, сър. Нарича се премисляне на нещата. Кауза значи. Не може да е някоя кралица Тайст Андий или проклетият й трон, или дори проклетият й град. Не може да е Ян Товис, въпреки че тя ги преведе през всичко и спаси живота им. Спомените умират като риба, изхвърлена на пясъка, и скоро миризмата ще ги прогони. Не може и вие да сте.

– Капитане – каза Йедан Дериг. – Ако врагът ни унищожи, ще продължат по Пътя на Галан. Без нищо да ги спре, ще се излеят през портала към собствения ви свят и ще опустошат всяка човешка цивилизация, докато не остане само пепел. А след това ще избият самите богове. Вашите богове.

– Ако са толкова гадни, как можем да се надяваме да ги задържим тук?

Йедан кимна към Светлопада.

– Защото, капитане, има само един пролом. Тази ивица бряг. Хиляда стъпки широка. Само тук стената се огъва и е изтъняла от минали рани. Само тук могат да се надяват да разбият преградата. Залостваме тази врата, капитане, и спасяваме вашия свят.

– И колко дълго се очаква да ги задържим?

Той помисли за миг, после отвърна:

– Колкото трябва, капитане.

Тя се почеса по врата, примижа към него и извърна очи.

– Как може да правите това, сър?

– Кое?

– Стоите тук, толкова близо, и просто ги гледате – не можете ли да видите лицата им? Не можете ли да усетите омразата им? Това, което искат да ви направят?

– Разбира се.

– Но все пак стоите.

– Служат ми за напомняне, капитане.

– За какво?

– Защо съществувам.

Тя изсъска през зъби.

– Смразихте ме току-що.

– Попитах за достойна кауза.

– Да, спасяването на света. Би могло да свърши работа.

Той я погледна рязко.

– Би могло?

– Вярно, човек би си помислил, че да спасиш света си е достатъчно добра причина да направиш каквото и да било, нали?

– А не е ли?

– Каквито са хората… ще видим.

– Липсва ви вяра, капитане.

– Липсва ми доказателство за противното, сър. Още не съм го видяла, през всичките си години. Какво смятате, че прави престъпниците преди всичко?

– Глупостта и алчността.

– Освен тях. Ще ви кажа. Внимателното оглеждане. Виждането какво има всъщност и кой печели всеки път, и решаването, че отчаянието мирише гадно. Решението да направиш каквото е нужно, за да изпълзиш, да спечелиш каквото можеш за себе си. Също така осъждането на своите човешки събратя на всички злочестини, които могат да ги споходят – дори ако са от твоята ръка. Да нараниш друг човек означава да обявиш своята омраза към човечеството – но най-вече мислиш да отвърнеш с омраза на онова, което вече те мрази. Една крадла краде, като си казва, че така изравнява изкривените везни. Така спим нощем.

– Чудесно слово, капитане.

– Постарах се да го направя колкото може по-кратко, сър.

– Значи наистина си без вяра.

– Имам вяра, че най-лошото в човечеството не е трудно да се намери – то е навсякъде около нас, противно като изпускащ мехур, ден след ден. Това е вонята, с която всички сме свикнали. Колкото до най-доброто… може би, но не бих избутала цялата си купчина монети в центъра на масата за такъв залог. – Помълча, после добави: – Като си помисля, има едно нещо, с което бихте могли да купите душите им.

– И то е?

– Опразнете дворцовата хазна и заровете златото на десет крачки над брега. И го направете показно. Може дори да обявите, че е, знаете, „Златото на меча“. Да бъде разделено в края на деня.

– А дали ще се бият да спасят войника до себе си? Съмнявам се.

– Хмм, прав сте. Тогава обявете фиксирано количество – и което остане непоискано заради смъртта на войник, се връща в съкровищницата.

– Е, капитане, бихте могли да го предложите на кралицата на Мрака.

– О, няма нужда, сестра ми Бревити сега е ковчежникът.

– Цинична жена сте, капитан Пити.

– В случай, че спасяването на света не свърши работа, не ни остава друго. Направете забогатяването награда и по-скоро ще изядат собствените си деца, но не и да отстъпят и крачка.

– А за коя от двете каузи вие бихте отдали с по-голяма готовност живота си, капитане?

– За нито една от двете.

Той повдигна вежди.

– Бях крадла някога. Много омраза имаше тогава, и от двете страни. Но после вървях на стъпка зад сестра ви и гледах как кръвта й изтича заради всички нас. А след това бяхте вие, между другото. Онази акция в ариергарда, която спаси кожата ни. Тъй че сега… – Тя се загледа намръщено в Светлопада. – Е, сега ще стоя тук и ще се бия, докато не останат или само те, или само ние.

Този път Йедан я погледна сериозно.

– И защо ще направи това Пити Островитянката?

– Защото е правилното нещо, Йедан Дериг.

Правота. Думата бе заседнала в гърлото на Ян Товис като парчета стъкло. Усещаше вкуса на кръв в устата си и всичко, което се изсипваше в стомаха й, сякаш се бе втвърдило в нещо голямо колкото юмрук и тежко като камък.