САКАТИЯТ БОГ

труд на любов раздирана от нокти,

аз исках благослов или

разголване докрай, което дойде

непоканено.

О, бяхме гвардия, сурови стражи

със забрала-решетки, вмирисани на кръв и пот.

Не знаехме що браним

и не знаем

и никога не ще да разберем.

Ала заклевам се пред всички ви:

да, ще умра в нозете му, преди да вляза вътре.

Да, дълг ме наречете и да свърши,

или изплюйте от устата си

онази сладка дума

доблест,

докато тръпнат псетата в съня

като деца захвърлени.

Адюнкта

Хеър Равидж

5.

Тя умираше, но ние я отнесохме долу до брега. Имаше светлина, изпъната като кожа над болката й, но беше слаба и бързо се стапяше. Никой от нас не посмя да прошепне с ирония как бе наречена Пробуждащата се зора, а сега гаснеше в окаяния изгрев на това утро.

С немощни жестове ни посочи да я донесем тук, където сребристите вълни падаха като дъжд, а пяната в нагънатото подножие бе опръскана с алено. Подути тела и бледи разперени ръце и крака в плитчините – и се питахме колко уместна е последната й заповед.

Подобава ли да се изправиш пред своя убиец? Много скоро сам ще отговоря на това. Чуваме легионите, напиращи отново зад надигащата се стена, а другите се отдръпват, за да стегнат разкъсаните си редици. Толкова малко останаха. Може би тя дойде, за да види точно това, преди убийствената светлина да изсуши очите й.

Фрагмент от „Шейките“,

Карканас, неизвестен автор

Черната лъскава амфора се появи от страничната врата и се хлъзна, вместо да се затъркаля по коридора. Удари се в мраморната колона над стъпалата – пукотът отекна рязко като звук от пръснат череп, – килна се и заподскача надолу. Пръсна се и парчетата се разхвърчаха като искрящ дъжд по каменното стълбище чак до приземния етаж. Блещукащите прашинки се завихриха, извиха се на спирала и накрая се утаиха като скреж.

Уидал пристъпи до ръба на стълбището и погледна надолу.

– Доста зрелищно беше – измърмори и се обърна, понеже чу нещо зад себе си.

Капитан Бревити се беше подала от вратата и гледаше надолу.

– По-добре влез – каза му.

– Точно това възнамерявах – отвърна той. – Пет крачки по-близо и щеше да е вдовица.

Бревити го изгледа с неразгадаема физиономия, след което се отдръпна настрани да го пусне да мине.

Тронната зала все още бе като обитавана от призраци. Черен камък и черно дърво, мозайка от пурпур и оникс, изгубила блясъка си от прахта и сухите листа, навети през високите прозорци. Сякаш не бе опазила нищо от преливащата сила на Терондерай, святата гробница на Майката Тъма, но въпреки това Уидал се почувства нищожен, докато минаваше през страничния вход и заситни колебливо към центъра.

Тронът бе вдясно от него, издигнат на висок до коленете подиум, направен, както осъзна той, от огромния пън на черно дърво. Корените пълзяха надолу и потъваха в обкръжаващия го под. Самият трон бе изваян от ствола – прост и почти аскетичен стол. Трябваше да е бил пищен някога, богато тапициран и украсен с разкошни тъкани, но дори кабарчетата не бяха останали.

Жена му стоеше от другата страна на трона, скръстила ръце, и гледаше намръщено Ян Товис, която бе застанала срещу трона като молителка. Обърна се към Уидал и отсече:

– Най-после. Ескортът ми. Изведи ме оттук, съпруже.

Ян Товис, кралица на шейките, се покашля и каза:

– Напускането не решава нищо…

– Грешиш. Решава всичко.

Ян Товис въздъхна.

– Това е тронът на Тайст Андий, а Карканас е столицата на Крепостта на Мрака. Вие сте у дома си, ваше величество…

– Престани да ме наричаш така!

– Длъжна съм, защото сте с кралска кръв…

– Всички бяхме с кралска кръв в този пъклен град! – Сандалат Друкорлат я посочи с пръст. – И шейките също!

– Но нашето владение бе на Брега, ваше величество, докато Карканас е ваш. Но ако трябва да има само една кралица, тогава на драго сърце абдикирам…

– Няма. Те са твоят народ. Ти ги доведе тук, Ян Товис. Ти си кралицата им.

– Право на този трон, ваше величество, може да има само някой с кралска кръв на Тайст Андий. А както и двете знаем, има само един Тайст Андий в цялото владение и това сте вие.

– Чудесно, а над кого царувам? Купища прах? Изгнили кости? Петна кръв по пода? И къде е моята Върховна жрица, в чиито очи блести Майката Тъма? Къде е моят Галан, моят гениален и луд дворцов шут? Къде са съперниците ми, заложниците ми, слугите и войниците ми? Слугините и… О, няма значение. Това е безсмислено. Не искам този трон.

– Но е ваш – каза Ян Товис.

– Добре тогава. Приемам го и първият ми акт е да абдикирам и да предам трона и целия Премъдър Карканас на теб, кралице Ян Товис. Капитан Бревити, намери ни кралски печат – тук някъде трябва да се въргаля някой, – пергамент, мастило и восък.