САКАТИЯТ БОГ

Вдигна ръце и Лостара ахна, когато от лечителя блъвна мразовит въздух. Островърхият покрив се заскрежи. Дъхът на Детсмел заизлиза на бели валма.

Магът, Уидършинс, рече:

– Омтоуз Феллак, адюнкта. Древен.

Тавори стоеше, като замръзнала. Само очите й се присвиха.

– Джагът ли си намерил за покровител, Детсмел?

– Бога на смъртта вече го няма – заговори Уидършинс и зъбите му затракаха, може би понеже топлината спадаше рязко, а може би не. – Но е възможно самият Качулат да не е толкова умрял, колкото си помислихме.

– Помислихме си го, нали? – Устните на Тавори се присвиха, докато гледаше Детсмел. – Лечител, заповядайте.

Балм почти извлече Детсмел навън. Троутслитър и Уидършинс вървяха от двете му страни със свирепи лица, сякаш всеки момент бяха готови да извадят оръжие, ако някой се доближи.

Юмруците се заотдръпваха, а сержантът ги изгледа навъсено.

– Направете път, ако обичате, господа. А, и тя иска да ви види веднага. – Без да дочака отговор, Балм забута Детсмел напред и лечителят залитна – дрехите му бързо потъмняха от водата – скрежът и ледът се стапяха бързо на утринната топлина. След двайсетина крачки сержантът най-после спря зад една хлътнала интендантска палатка. – Сядай, Детсмел. Богове на бездната, кажи ми, че това ще мине.

Лечителят се смъкна на земята. Главата му клюмна и всички зачакаха да повърне, но вместо това чуха нещо като хлип. Балм изгледа Троутслитър, а после Уидършинс, но ако се съдеше по лицата им, и те бяха стъписани като него. Наведе се, отпусна леко ръка на гърба на Детсмел и усети тръпките.

Лечителят плака доста дълго.

Всички мълчаха.

Когато хлиповете най-сетне започнаха да стихват, Балм се наведе още и попита тихо:

– Ефрейтор, какво, в името на Тогг, става с теб?

– Не… не мога да го обясня, сержант.

– Цярът подейства. Всички го видяхме.

Детсмел кимна и пак изхлипа.

– Тогава… какво?

– Тя отключи защитите си, само за миг. Позволи ми да проникна, сержант. Трябваше да го направи, за да мога да изцеря увреденото. А каква рана беше, богове! Да се появява пред хората… трябва да е отнемало всичко, което е имала. Да стои, да говори… – Той поклати глава. – Видях вътре. Видях…

Замълча отново и отново го разтърсиха хлипове.

Балм клечеше до него. Уидършинс и Троутслитър бяха като плътна преграда, с гръб към тях. Нищо не им оставаше – освен да чакат.

В паузата преди да влязат Юмруците Лостара Юил се обърна към Тавори. Постара се да говори спокойно и невъзмутимо.

– Добре дошла при нас, адюнкта.

Тавори бавно си пое дъх.

– Какво мислите, Върховен жрец?

Банашар вдигна глава.

– Твърде измръзнал съм, за да мога да мисля, адюнкта.

– Омтоуз Феллак. Усетихте ли стъпките на Джагът, Банашар?

Бившият жрец сви рамене.

– Значи Гуглата е имал задна вратичка. Трябва ли да сме изненадани всъщност? Проклетият измамен бог никога не играе почтено.

– Не сте коректен, Върховен жрец.

– Помислете добре откъде ви дойдоха подаръците, адюнкта.

– Най-после един разумен съвет от теб, Върховен жрец – отвърна тя. – Почти… трезвен.

Той сигурно се канеше да отвърне, но го прекъсна влизането на Кайндли, Сорт и Блистиг.

Последва тягостно мълчание, а след това Фарадан Сорт изсумтя и каза:

– Винаги съм вярвала, че „ледено посрещане“ е само метафора…

– Уведомиха ме – прекъсна я адюнктата, – че гостите ни вече идват. Преди да са дошли, искам всеки от вас да докладва за състоянието на войниците ви. Сбито, моля.

Лостара Юил погледна Банашар и видя как нещо заблещука в очите му, докато гледаше адюнктата.

Наложи се да минат през малазанския лагер по северния път, който криволичеше между палатките на кланиците. Вонята беше ужасна, мухите също. Атри-Цеда Араникт яздеше мълчаливо до командир Брис и слушаше блеенето на мириди, мученето на родара и квиченето на ужасени прасета – изправените пред заколение животни разбираха какво ги чака.

– Лош избор беше този маршрут – измърмори Брис. – Моите извинения, Атри-Цеда.

Двама войници пресякоха пътя им, облечени в тежки, плувнали в кръв касапски престилки. Лицата им бяха отпуснати и безизразни, от ръцете им капеше мръсотия.

– Армиите се къпят в кръв – каза Араникт. – Това е истината, нали, командире?

– Боя се, че всички се къпем в нея – отвърна той. – Градовете ни позволяват да се крием от тази мрачна истина, но тя си остава истина.

– Питам се какво ли щеше да е, ако всички ядяхме само зеленчуци?

– Щяхме да разорем цялата земя и дивите животни нямаше да има къде да живеят.

– Значи трябва да гледаме на тези домашни твари като на жертви в името на дивото.

– Бихме могли, ако помага.

– Не съм сигурна.

– И аз.

– Мисля, че съм твърде мека за всичко това – заключи тя. – Имам предвид сантиментална. Човек сигурно би могъл да се скрие от самото клане, но ако има поне малко въображение, няма никакво скриване, нали?

Приближиха се до широко кръстовище. Срещу тях по южния път към същото място прииждаше внушителен отряд конници.

– Виж ти – каза Брис. – Това не са ли кралските знамена на Болкандо?

– Изглежда, кралицата е поела задължения с ескорта далече извън границите на кралството си.

– Да, крайно любопитно. Да ги изчакаме ли?

– Защо не?

Спряха на кръстовището.