САКАТИЯТ БОГ

Щом свитата на кралицата се приближи, Брис се намръщи.

– Това са редовни от Евъртайн според мен. Нито един офицер.

До Абрастал яздеха трима баргастки воини, а от дясната й страна имаше две жени от хундрилите, едната бременна в седмия или осмия месец. Отляво на нея яздеха двама чужденци с брони – перишите? Араникт ахна.

– Това трябва да е Смъртен меч Кругава. Все едно е слязла от гоблен в тронна зала.

Брис изсумтя.

– Разбирам какво имаш предвид. Виждал съм няколко корави жени през живота си, но тази… е наистина внушителна.

– Не бих могла дори да вдигна меча й.

Кралицата махна с ръка и цялата свита спря. Абрастал каза нещо на един от войниците и изведнъж всички слязоха от конете, свалиха дисагите им и се пръснаха из малазанския лагер.

– Какво правят? – попита Араникт.

Брис поклати глава.

– И аз се чудя.

– Носят… пиене според мен.

Брис Бедикт изсумтя и смуши коня си напред. Араникт го последва.

– Командир Брис Бедикт – рече кралица Абрастал, щом спряха пред нея, – най-после се срещаме. Кажете ми, вашият брат знае ли къде сте?

– А вашият съпруг, ваше величество?

Зъбите й блеснаха.

– Едва ли. Но не е ли по-добре това, вместо да се срещаме с гняв?

– Съгласен съм, ваше величество.

– Е, като изключим този тъп гилк до мен и вас, това, изглежда, ще е женско събиране. Треперите ли в ботушите си, принце?

– И да треперя, достатъчно мъж съм да не го призная, ваше величество. Ще бъдете ли така добра да ни представите?

Абрастал свали тежките си метални ръкавици и посочи надясно.

– От хундрилите: Ханават, съпругата на Боен водач Гал, а с нея е Шелемаса, телохранител и една от Атаката.

Брис сведе глава пред двете жени.

– Ханават. Бяхме свидетели на Атаката. – Погледът му пробяга за миг към Шелемаса и се върна на Ханават. – Моля, ако благоволите, уведомете своя съпруг, че бях засрамен от неговия кураж и от храбростта на Изгорените сълзи. Примерът на хундрилите ме подтикна към действие. Бих искал да научи, че всичко, което ледериите след това успяха да постигнат, за да облекчат Ловците на кости, е положено в смирена благодарност в нозете на Бойния водач.

Широкото месесто лице на Ханават остана безизразно.

– Изключително щедри думи, принце. Ще бъдат предадени на моя съпруг.

Отговорът й увисна за миг в прашния въздух, а след това кралица Абрастал посочи перишите.

– Смъртен меч Кругава и Щит-наковалня Танакалаян, от Сивите мечове.

Брис отново сведе глава.

– Смъртен меч. Щит-наковалня.

– Вие застанахте на мястото ни преди шест дни – заговори Кругава, все едно се караше. – Сега това е рана, отворена в душите на моите братя и сестри. Скърбим за жертвата, която понесохте на наше място. Това не е ваша война в края на краищата, но все пак устояхте твърдо. Бихте се с чест. Появи ли се възможност, сър, ние на свой ред ще застанем на ваше място. В това Сивите шлемове на Периш се заклеват.

Брис Бедикт се смути.

Араникт се покашля и рече:

– Унизихте принца, Смъртен меч. Не е ли време да се представим на адюнктата?

След което подръпна юздите и обърна коня си към центъра на лагера.

– Ще яздите ли до мен, принце?

– За мен е чест – отвърна Брис.

Араникт задържа коня си зад двамата и се озова до „тъпия гилк“.

Той я погледна, широкото му, нашарено с белези лице беше строго.

– Смъртният меч – измърмори тихо – е мила и мека като глътка кварц. Браво на командира ви, че се овладя.

– Благодаря.

– Не се обръщайте, но ако го направите, ще видите сълзи на лицето на Ханават. Мисля, че командирът ви ми харесва. Аз съм Спакс, Боен главатар на гилките на Баргаст.

– Атри-Цеда Араникт.

– Това трябва да означава Върховен маг Араникт, нали?

– Предполагам. Боен главатар, онези войници на Евъртайн, които се пръснаха между малазанците – какво правят?

Спакс вдигна ръка и я сви в юмрук пред лицето си.

– Какво правят ли, Атри-Цеда? Духове на бездната, ние все пак сме хора.

ВТОРА КНИГА

Всички владелци на дните ми

Добре, тя гледа надалече,

подминава тези лесни тронове,

не знае никой къде е следващата стъпка,

пада.

Когато в сенките залитаме

и се навеждат пряпорците ни под ветровете сухи,

видях аз онзи поглед под ръба

на нажеженото желязо.

И виеше той на мъжете коленичили

насред площада, а спяха псетата

в подножието хладно на стената,

и никакви глупаци там.

Тя вечно гледаше надругаде,

лишена от илюзии девица,

помръдване на рамото и

просва трупове по пътя си.

Но все едно.

Понеже има един детски сън,

добре го помните.

Тя майката ли бе, или онази гръд

закапа изкушение?

Аз всички тези тронове създадох с моите

ръце,