САКАТИЯТ БОГ

– Мазетата на храма са добре заредени, уверявам те.

Очите на Блистиг блеснаха някак алчно.

– Можеш просто да влизаш там? Когато си поискаш?

– Горе-долу.

– Тогава защо оставаш? Защо не избягаш от тази лудост?

„Защото Святата майка ме иска тук. Аз съм последният й жрец. Наумила си е нещо за мен, о, да.“

– Ужасно съжалявам, че трябва да ти кажа това, Юмрук, но онази врата е частна, заключена е.

Лицето на Блистиг потъмня. Пред входа на командната шатра имаше двама стражи, едва на няколко крачки от тях, и ги чуваха добре.

– Подхвърлих ти да ни напуснеш, Върховен жрец. Безполезен пияница си, влияеш лошо на войската. Изумявам се защо адюнктата толкова държи на проклетото ти присъствие на тези събирания.

– Вярвам ти, Юмрук. Но едва ли съм толкова лошо изкушение за войниците ти. Не споделям личния си запас в края на краищата. Всъщност подозирам, че щом ме видят, душите им се отвръщат от бедствието на алкохола.

– Искаш да кажеш, че ги отвращаваш?

– Точно така, Юмрук. – „Но всъщност не би трябвало да водим този разговор, нали? Защото можем да разменим позициите и освен пиенето нищо друго няма да се промени. Същинската разлика е, че аз не губя нищо освен отвращението им, докато ти…“ – Ледерийския контингент ли чакаме, Юмрук?

– Елементарна учтивост, Върховен жрец.

„Хареса ти идеята, нали? Толкова, че да се вкопчиш в нея веднага. Добре.“

– Тогава ще ти направя малко компания, поне докато дойдат.

– Не се задържай дълго – подхвърли Блистиг. – Ще направиш лошо впечатление.

– Не се съмнявам. Няма да прекалявам.

– Всъщност – продължи Блистиг, – виждам, че другите Юмруци вече идват насам. Ако искаш да си избереш по-удобно място в палатката, Върховен жрец, сега е моментът.

„Е, добре, и аз мога с радост да се вкопча в това.“

– Добра тактика, Юмрук. Ще се вслушам в съвета ти.

Поклони се, обърна се и мина между двамата стражи. Улови погледа на единия и смигна.

Не получи нищо в отговор.

Лостара Юил чу вика, обърна се и видя четиримата тръгнали към нея морски пехотинци. Сержантът от Дал Хон, как му беше името? Балм. След него се мъкнеха трима войници, сигурно онова, което бе останало от отделението му.

– Искате ли нещо, сержант? Побързайте, отивам в командната палатка.

– Ние също – каза Балм. – Имаме тук един лечител, може да направи нещо за нея.

– Сержант, не става така…

– Би могло – каза високият войник с белезите на шията. Гласът му бе тънък и стържещ като камък, точещ желязо.

– Обяснете.

– Смятаме, че използва Древен лабиринт, капитане – каза друг войник.

– Какво? Как, в името на Гуглата, е възможно това?

Лечителят излезе напред. Леко се запъна, преди да заговори:

– Струва си да опитам, сър. Мисля, че Уидършинс е прав този път.

Лостара помисли за миг и кимна.

– Последвайте ме.

Морските пехотинци нямаха навик да губят времето на хората, а искането да се явят пред адюнктата не беше най-страстната амбиция за повечето от тях. „Следователно мислят, че са се докопали до нещо. Струва си да видим дали са прави. Главоболията й се влошават – вижда се ясно.“

Събралите се при входа на командната шатра Юмруци я видяха и безгрижният разговор прекъсна. „Дори и вие. Добре. Продължавайте така.“

– Юмруци – каза Лостара. – Отворете ни път, моля. Тези бойци имат уговорена среща с адюнктата.

– За пръв път го чувам – рече Кайндли.

– Ами, доколкото помня, останалите тежки и морска пехота сега са под командването на капитан Фидлър, а той отговаря само пред адюнктата.

– Смятам да поставя този въпрос пред адюнктата – отвърна Кайндли.

„Няма смисъл.“

– Ще се наложи да го отложите за след преговорите, Юмрук. – Махна с ръка и поведе войниците между старшите командири. „И ще спрете ли да ме гледате така?“ Гърбът й се стегна от погледите им, докато минаваше, и беше истинско облекчение, когато най-сетне се шмугна в сенчестия вход на палатката.

Повечето вътрешни платнени стени бяха махнати и вътрешността изглеждаше по-просторна. Само в другия край се поддържаше интимен кът за спане на адюнктата, с няколко тежки завеси, изпънати от едната страна до другата. Единственият вътре беше Банашар, седнал на една дълга пейка с гръб към външната стена, скръстил ръце и сякаш задрямал. Имаше една дълга маса, още две пейки и нищо друго, дори фенер. „Не, без фенер. Светлината я пронизва като нож.“

Щом отделението се подреди зад Лостара, една от завесите се дръпна.

И адюнкта Тавори се появи.

Дори от десет крачки Лостара видя лъсналата на пребледнялото й чело пот. „Богове, ако армията види това, ще се стопят като сняг в огън. Да ги издуха вятърът.“

– Какво правят тези морски пехотинци тук, капитане? – Думите прозвучаха вяло и равнодушно. – Очакваме официални гости.

– Този отдельонен лечител смята, че може да направи нещо за вас, адюнкта.

– Значи е глупак.

Споменатият войник пристъпи напред.

– Адюнкта. Аз съм ефрейтор Детсмел, Девето отделение. Лабиринтът ми беше на Качулатия.

Посърналите очи на Тавори примигаха.

– Ако разбирам добре ситуацията, ефрейтор, имате съчувствието ми.

Той сякаш се обърка.

– Ъъ, благодаря ви, адюнкта. Работата е там, че…