САКАТИЯТ БОГ

Кралицата на шейките се усмихваше, но усмивката й бе тъжна.

– „Премъдрият Карканас“. Бях забравила това почетно название. Кралице Сандалат Друкорлат, най-почтително отказвам предложението ви. Моите задължения са при Брега. – Кимна към Бревити. – Докато се завърнат другите Тайст Андий в Карканас, смирено предоставям капитан Бревити да действа като ваш канцлер, командир на Дворцовата гвардия и каквито други организационни длъжности са необходими, за да върне този дворец предишния си блясък.

– О, колко умно – изсумтя Сандалат. – И предполагам, че отвън чакат няколкостотин от твоите шейки с парцали и ведра с вода.

– Ледерии всъщност. Островитяни и други бежанци. Преживяха голямо лишение, ваше величество, и ще приемат привилегията да работят в двореца със смирение и благодарност.

– А ако ги върна всички? О, да, разбирам капаните, които ми залагаш, Ян Товис. Разчиташ на съвестта ми, за да ме принудиш да седна на този проклет трон. Но ако се окажа по-твърда от теб?

– Бремето на властта втвърдява и двете ни, ваше величество.

Сандалат погледна Уидал умолително.

– Разубеди я, съпруже.

– Бих го направил, ако смятах, че имам някакъв шанс да я склоня, скъпа. – Приближи се към подиума и огледа трона. – Ще трябват една-две възглавнички според мен, преди да можеш да се надяваш, че става за по-дълго седене.

– И ти като мой консорт? Богове, не мислиш ли, че заслужавам нещо по-добро?

– Несъмнено – отвърна той. – Засега обаче си вързана с мен и… – махна с ръка към трона – с това. Тъй че сядай и го направи официално, Санд, за да може Ян Товис да коленичи или да приклекне, или каквото там се полага да направи, а Бревити да може да продължи с бърсането на подовете и изтупването на гоблените.

Тя се огледа, сякаш търсеше друга амфора, но най-близката бе кацнала върху каменна колона близо до страничната врата – вече осиротяла, видя Уидал, откъм другата страна. Изчака да види дали ще тръгне вбесена да повтори отчаяния си жест, но жена му сякаш изведнъж се смири. „Слава на Маел. Щеше да изглежда нелепо. Благоприличие, скъпа, както подобава на кралицата на Мрака. Да, не можеш да избягаш от някои неща.“

– Ще има две кралици в това кралство – заяви Сандалат и най-сетне седна на трона. – Не си и помисляй да ми правиш реверанси, Товис. – Изгледа я заплашително. – Други Тайст Андий, казваш?

– Несъмнено са усетили връщането на Майката Тъма – отвърна Ян Товис. – И несъмнено разбират, че най-сетне е дошъл краят на разделението.

– Колко точно Тайст Андий си представяш, че са останали?

– Не знам. Но знам едно: тези, които са живи, ще се завърнат тук. Както го направиха шейките. Както го направихте вие.

– Добре. Първият, който дойде тук, може да вземе този трон и всичко, което върви с него. Съпруже, започвай да ни строиш къща сред горите. Направи я отдалечена. Не, направи я недостъпна. И не казвай на никого освен на мен къде е.

– Къща.

– Да. С подвижен мост и ров, с вълчи ями и капани.

– Ще започна да чертая плановете.

– Кралице Сандалат – каза Ян Товис. – Моля за височайшето ви позволение да напусна.

– Да. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Бившият ледерийски офицер Ян Товис кимна, завъртя се кръгом и излезе със стегната стъпка.

Капитан Бревити пристъпи пред трона и се смъкна на едно коляно.

– Ваше величество, да призова ли дворцовия персонал?

– Тук? Бездната да ме вземе дано, не. Започнете във всички други помещения. Хайде. Ъъ, свободна си. Мъжо! Не си и помисляй да си тръгваш.

– И през ум не ми е минавало – отвърна той и успя да запази неутрално изражение пред смразяващия й скептицизъм.

Веднага щом останаха сами Сандалат скочи от трона като убодена от някое древно кабарче.

– Ама че кучка!

Уидал трепна.

– Ян Товис?

– Не тя. Тя е права. Вързана съм с това, засега. Освен това защо трябва да е единствената, понесла тежестта на властта, както деликатно го подхвърли?

– Да, погледнато така, мога да разбера, че се нуждае от приятел.

– Равен донякъде, да. Проблемът е, че не ставам. Не съм й равна. Аз не доведох десет хиляди души в това владение. Едва успях теб да доведа.

Той сви рамене.

– Но сме тук.

– И тя го знаеше.

– Коя?

– Оная кучка Тавори. Някак знаеше, че ще се случи точно това.

– Няма никакво доказателство, Санд – отвърна Уидал. – Гледането беше на Фидлър, не нейно.

Тя махна пренебрежително с ръка.

– Технически подробности, Уидал. Заклещи ме в капана си тя. Изобщо не трябваше да съм там. Не, тя знаеше, че има карта за мен. Няма друго обяснение.

– Но това изобщо не е обяснение, Санд.

Погледът, който му хвърли, беше отчаян.

– Мислиш ли, че не го знам?

Уидал се поколеба.

– Слушай. Твоите сродници идват. Наистина ли си сигурна, че искаш да стоя тук до теб, когато дойдат?

Тя присви очи.

– Това, което всъщност казваш, е: „Искам ли да стоя до нея, когато дойдат? Аз съм само едно човешко същество, мимолетна играчка за кралицата на Мрака.“ Така си мислиш, че ще гледат на теб, нали?

– Ами…

– Грешиш. Ще бъде обратното и може би ще е също толкова лошо. Ще видят в теб това, което си: заплаха.

– Какво?!

Тя го изгледа лукаво.