САКАТИЯТ БОГ

– Вашата раса сте наследниците – на всичко. И ето те теб, с всички тези ледерии и шейки с разредена кръв, накацали в Карканас. Има ли място на този свят, където вие, проклети кучи синове, да не сте се оказали рано или късно? Така ще мислят.

– Маел знае, имат основание – отвърна той. Огледа тронната зала и си представи десетките застанали в нея величествени Тайст Андий, с твърди погледи и лица като изсечени от камък. – По-добре да се махна.

– Не, няма. Майката Тъма… – И изведнъж млъкна.

Той извърна глава и я погледна.

– Вашата богиня ли шепне в ухото ти, Санд? За мен?

– Ще бъдете нужни – промълви тя и отново изгледа накриво самотната амфора. – Всички вие. Ледерийските бежанци. Шейките. И не е честно. Не е честно!

Той я хвана за ръката, когато понечи да се втурне към глинения съд. Обърна я и я придърпа към себе си, прегърна я стъписан и ужасен: тя плачеше. „Маел! Какво ни очаква тук?“

Но отговор нямаше, а и никога не бе чувствал своя бог толкова далече.

Йедан Дериг задра с върха на меча си и очерта линия в натрошените камъни на Брега. Изливащата се стена от светлина потече по дължината на древното оръжие като млечни сълзи.

– Ние сме деца тук – промълви той.

Капитан Пити изкърти храчка от гърлото си, пристъпи напред, плю в стената, след това се обърна към него.

– Нещо ми говори, че е време бързо да пораснем, Страж.

Йедан стисна зъби, преглътна няколко възможни отговора на мрачната й фраза и каза:

– Да.

– Лицата в прибоя. – Пити кимна към несекващия дъжд от светлина пред и над тях. – Все повече са. И сякаш се приближават, все едно дращят с нокти напред. Всеки момент очаквам да видя протегната ръка. – Пъхна палци в оръжейния си колан. – Работата, сър, е какво става тогава?

Йедан впери очи в Светлопада. Мъчеше се да си припомни спомени, които не бяха негови. Стърженето на кътници звучеше като далечен гръм в главата му.

– Бием се.

– И затова ли привлякохте всеки с ръце и крака в тази своя армия?

– Не всеки. Ледерийските островитяни…

– Могат да надушат бедата по-добре от всеки друг. Осъдени престъпници, почти цялата им пасмина. Всичко тук е въпрос на нерви, сър, и щом схванат нещата, те ще се появят.

Той я изгледа.

– Защо сте толкова убедена, капитане?

– Щом схванат нещата, казах.

– Какви неща?

– Че няма къде да се бяга, първо – отвърна тя. – И че няма да има зяпачи, не… как беше думата? Цивилни. Очаква ни битка за самия ни живот. Отричате ли го?

Той поклати глава и загледа отново играта на светлината по острието на меча си.

– Ще стоим върху костите на своите предци. – Обърна се към Пити. – Имаме да браним кралица.

– Не мислите ли, че сестра ви ще е тук, на фронтовата линия?

– Сестра ми? Не, не тя. Кралицата на Карканас.

– За нея ли ще мрем? Не го разбирам, сър. Защо тя?

Той се намръщи. Вдигна меча и бавно го прибра в ножницата.

– Ние сме от Брега. Костите в краката ни сме ние. Историята ни. Смисълът ни. Тук ще стоим. Това е нашата цел. – Чужди спомени, но все пак се пробуждаха. – Нашата цел.

– Вашата може би. Останалите просто искаме да изкараме още някой ден. Да продължим да живеем. Да правим бебета, да орем земята, да забогатяваме, все едно.

Той сви рамене, отново загледан в стената.

– Привилегии, капитане, каквито не можем да си позволим в момента.

– Не ме радва мисълта, че ще умра заради някаква кралица Тайст Андий – каза Пити. – И едва ли съм единствената. Тъй че забравете какво казах преди малко. Може да си имате неприятности.

– Няма.

– Каните се да отсечете някоя и друга глава?

– Ако потрябва.

Тя изруга тихо.

– Дано не се наложи. Както вече казах, стига всички да разберат, че няма къде да ходят. Би трябвало да е достатъчно, нали? – След като не последва отговор, тя се покашля и добави: – Е, всичко се свежда до казването на подходящите неща в подходящия момент. Значи, Страж Дериг, вие може да сте изсран от Блудния воин и свестен войник също така, но ви липсват тънкостите на командването.

– Никакви тънкости няма в командването, капитане. Нито сестра ми, нито аз си падаме много по насърчителни речи. Изразяваме ясно очакванията си и очакваме да се изпълнят. Без ропот. Без колебание. Не е достатъчно да останем живи. Трябва да се бием решени да победим.

– Хората не са глупави… Е, забравете, че го казах. Много от тях не са. Но нещо ми подсказва, че има разлика между това да се биеш, за да останеш жив, и да се биеш за кауза по-голяма от собствения ти живот или дори живота на тези, които обичаш, или на приятелите ти. Разлика, но кълна се в живота си, не бих могла да кажа каква е.

– Винаги ли сте били войник, капитане?

– Аз? – изсумтя Пити. – Не, аз бях крадла и си въобразявах, че съм по-хитра, отколкото бях всъщност.

Йедан се замисли над това. Пред него, през светлината, напираха лица, отваряха се усти, гърчеха се в маски на гняв. Ръце се протягаха, за да се докопат до гърлото му, и се свиваха празни. Можеше да се пресегне и да докосне стената, ако поискаше. Вместо това наблюдаваше врага пред себе си.

– За каква кауза бихте воювали, капитане? В смисъла, който описвате – за собствения си живот или на тези, които обичате?