САКАТИЯТ БОГ

„Най-после започваш да мислиш ясно, приятелю.“

– Точно така.

Ерастас кимна към Килмандарос.

– Не можем ли да я нахраним или нещо такова? Да ускорим изцеряването?

– Не. Преградите, които поставиха Рейк и другите, са силни. Изтръгването им я нарани дълбоко, така че никакво магическо изцеряване не може да я достигне. Остави я на мира.

Ерастас изсъска.

– Освен това – продължи Секул Лат – все още не всички са на мястото си. Знаеш го.

– Толкова дълго чакам за това. Искам да сме готови, когато дойде времето.

– И ще бъдем, Ерастас.

Единственото око на Блудния се впи в Секул Лат.

– Смирение не е единствената, на която не вярвам.

– Ще има пепелища и смърт, но ще се появят оцелели. Винаги се появяват. Те ще разберат необходимостта от кръв. Властта ни ще бъде неоспорима, Ерастас.

– Но се опитахте да ме предадете. Ти и Килмандарос.

– Да те предадем? Не. – „Отхвърлихме те.“

– Така го приемам аз. Какво друго да мисля?

– Това, което не успяваш да разбереш, стари приятелю – каза Секул Лат, – е, че неоспоримата власт не ме интересува. Не ме интересува нов свят, израснал от отломките на този. Напълно ще съм щастлив да газя из руините. Да се надсмивам на онези смъртни, които биха опитали отново. – Махна с ръка. – Остави света на безумното му невежество – животът поне беше прост тогава. Обърнах гръб на своите поклонници, защото приключих с тях. Отвратен съм от тях. Не искам онова, което имахме, Ерастас.

– Но аз го искам, Сек.

– Отстъпвам ти го от сърце.

– А децата ти?

– Какво децата ми?

– Къде виждаш Опонн в бъдещия свят?

– Не ги виждам никъде – отвърна Секул Лат.

Ерастас вдиша рязко.

– Ще ги убиеш?

– Каквото съм създал, мога да го разваля.

– Думите ти ме радват, Ашици. Наистина, облекчен съм.

„Не беше кой знае какъв живот, деца мои, нали? Едва ли ще възразите много. Бутай и дърпай, да, но накрая – след хиляди и хиляди години в тази жалка игра – какво е постигнато? Научено? От когото и да било?“

„Сляпата случайност е жалка кучка, шансът – жесток кучи син. Усмихва ти се, но с вълча усмивка. Какво е научено? Само че всяка амбиция трябва да коленичи пред онова, което не може да се предвиди. И можеш да се снишаваш и отбягваш само донякъде. Накрая ще те надвие.“

„Човек се отървава от бесилото. Цивилизация се отказва от собственото си високомерие. Веднъж. Два пъти. Три пъти. Но дванайсетия път? Петдесетия? Триумфът се поколебава. Винаги. Никога не е имало равновесие.“

„В края на краищата здравият разум ще ти каже, че е много по-лесно да буташ, отколкото да дърпаш.“

– Какво изпитва Килмандарос? – попита Ерастас. – За убиването на собствените й деца?

Секул Лат извърна поглед към майка си, а после – отново към приятеля си.

– Нищо ли не разбираш, Ерастас? Тя не изпитва нищо.

След миг самотното око се извърна плахо настрани.

„Май вече разбра.“

Детето иска онова, което имаш, нали? Има ли нещо, което да имаш, а детето да не го иска? Бадале се бе събудила тази сутрин с тези въпроси, кънтящи в главата й. Гласът беше на жена, а после на мъж. И двата – поднесени с един и същ жалък, отчаян тон.

Седеше на слънчевата светлина, процеждаща се от прозореца, гонеше студа в костите си като гущер или змия и се мъчеше да проумее нощните видения, мрачните смущаващи гласове на непознати, които говореха толкова ужасни неща.

„Това, което може да се даде. И което не може. Мисля, че разбирам.“

Садик седеше на пода сред сбирката си безполезни предмети и на странно набръчканото му лице бе изписано объркване. „Като старец със съкровището на живота си. Само че е забравил как да брои.“

Но това, което притежаваха, което имаха, не беше непременно нещо добро, нещо добродетелно. Понякога това, което имаха, бе отрова, а детският глад не можеше да направи разлика. Как би могъл? Тъй че престъпленията се предаваха, от едно поколение на друго. „Докато ни унищожат. Да, вече го разбирам. Моите сънища са мъдри, по-мъдри от мен. Моите сънища пеят песните на Квидаторите, умно и убедително.“

„Моите сънища ме предупреждават.“

Извърна се от слънчевата светлина към стаята.

– Готови ли са всички?

Садик я погледна гузно и кимна.

Бадале се изви, надвеси се от перваза на прозореца и изви врат надолу към западния край на площада. Рут беше там, гушнал Хелд. Другите чакаха в сенките на околните сгради като фигури от фризове, излезли от каменните си светове.

Толкова по-добре. Бяха изяли всички плодове по дърветата на града.

„А кристалът крадеше душите ни.“

– Значи е време. Остави тези неща, Садик.

Той обаче започна да ги събира.

Гняв просъска през нея, последван от страх. И двете останаха неразбрани за Бадале. Тя въздъхна и се смъкна от перваза.

– Ще има Елитри. Диаманти, Рубини и Опали. Ще започнем да мрем отново.

Момчето я гледаше разбиращо.

Тя отново въздъхна.

– Сред нас вече има бащи. Трябва да ги наблюдаваме внимателно, Садик, да не ги споходят бащини мисли.

Той поклати глава, сякаш да отрече думите й, и заговори накъсано:

– Не… Бадале. Те… просто се грижат… за малките.

„Толкова малко думи от теб, Садик. Сякаш си онемял. Какви други неща се пробуждат в теб, зад тези очи на старец, зад това лице на старец?“