САКАТИЯТ БОГ

Излезе. Садик я последва с торбата с безполезните неща, беше я прегърнал като бебе. Надолу по стъпалата с остри ръбове, през хладния въздух на затихнали коридори и после навън, под ослепителния зной. Бадале продължи без колебание към Рут, който я гледаше изпод вежди. Когато се приближи, другите деца запристъпваха под слънчевата светлина, скупчени в новоскалъпените си семейства. Протегнати ръчички, вкопчени в пешовете на дрипи и прегърнали крака. Тя спря. Беше забравила колко много все още са живи.

Тръгна отново с усилие, застана пред Рут, а след това се завъртя и разпери ръце.

– Градът ни изплюва.

Кисели сме и горчиви

на вкус.

Слепите гълтани се извръщат,

докато се тъпчат,

докато поглъщат всичко, което бе за нас,

всичко, което мислехме да наследим,

защото искахме каквото имаха те,

защото мислехме, че е за нас,

тъй както бе за тях.

Извръщаха се, докато ядяха

бъдещето ни,

и вече градските стени

крадат нуждите ни

и изплюват каквото остава -

не е много.

Само нещо кисело, нещо горчиво

на вкус.

И това е вкусът

в устата ви.

Нещо кисело, нещо горчиво.

Рут дълго се взира в нея, а след това кимна и тръгна по широкия централен булевард. На запад, към Стъклената пустиня. Зад него Змията се разви след няколкомесечната си дрямка.

Това бе нещо, което Змията разбираше, и Бадале можеше да го види. В отмерените небързащи стъпки на преминаващите деца, в стегнатите им лица, в познатата безрадостна кротост, утаила се в повехналите им черти. „Познаваме това. Научихме се да обичаме това.“

„Да вървим. Да се плъзгаме под юмруците на света.“

„Ние сме преродената Змия.“

Стигнаха края на града и се загледаха над равната блещукаща пустиня.

„Страданието е утеха. Като прегръдка на мъртва майка.“

6.

Като господстващи сред древните раси можем да отбележим четири: Имасс, Джагът, К’Чаин Че’Малле и Форкрул Ассаил. Макар в неспокойните времена да са били представяни и други, техният брой или е бил оскъден, или наследеното от тях е почти изчезнало от света.

Колкото до нас, хората, ние бяхме плъховете в стените и дупките – малкото от нас, които съществувахме.

Но не е ли господството нашето рождено право? Не са ли изваяни в наше подобие образите на идоли и пророци? Не служат ли нам тези идоли? Не предричат ли тези пророци нашето господство над всички други същества?

Сигурно бихте могли да подхвърлите с хитро намигване, че ръцете, изваяли тези идоли, са нашите собствени; и че онези благословени пророци, така дръзки в твърденията си за праведна слава, всеки от тях е изникнал от простата човешка гмеж. Бихте могли да отбележите, прочие, че пламенните ни уверения не са нищо друго освен нагло, самообслужващо празнословие.

А направите ли това, е, тогава не сте наш приятел. И за вас имаме ето тази кама, тази клада, този железен език на изтезанието. Оттеглете твърденията си за незначителната ни същност, за противната ни баналност на непосветени.

Като вид, нас ни дразнят възгледите за досадна лишеност от предопределение и ще държим на своето убийствено негодувание, докато ние, човешките същества, не рухнем на пепел и прах.

Защото, както щяха да ви кажат Древните раси, ако все още ги имаше, за да го кажат, светът има своята кама, своя железен език, своята клада. А от нейните пламъци няма къде да се скриеш.

Фрагмент от преводаческа бележка

към изгубено издание на „Лудостта на Готос“, 835 г. от Съня на Бърн

Три дни и две нощи бяха стояли сред мъртвите тела. Кръвта и мръсотията засъхваше по опърпаните им кожи и оръжия. Стояха съвсем неподвижни и само вятърът дърпаше сухите кичури коса и ивиците раздрана кожа.

Лешоядните птици, гущери и нощни пеперуди, спуснали се над полето на касапницата, се хранеха необезпокоени, лениво отпуснати в своя пир с гниеща плът. Фигурите, които стояха неподвижно сред тях, бяха твърде изсъхнали, за да привлекат вниманието им. Можеше да са дънери на отдавна мъртви дървета, обрулени от вятъра и безжизнени.

Дребните същества бяха напълно безчувствени за безмълвния вой, изтръгващ се от душите на убийците, за несекващите вълни скръб, които разтърсваха тези съсухрени привидения, за ужаса, кипнал под пластовете почерняла съсирена кръв. Не можеха да усетят бурята, бушуваща зад лицата с изопната кожа, в кухините на черепите, в хлътналите ями на мястото на очите.

На третата вечер, щом слънцето се скри, Първи меч Онос Т’уулан се обърна на югоизток и с тежки, но равни крачки пое натам, а мечът в ръката му заора пътека през възлестите туфи трева.

Другите го последваха – армия от окаяни, безутешни Т’лан Имасс с напълно опустошени души.