САКАТИЯТ БОГ

„Лъскави камъчета се вадеха от торбите, обикаляха по кръга смеещи се младежи, а месото вече беше почти опечено и всички се събираха за пиршеството. Беше, с тези прелестни гледки, ден като всеки друг.“

„Зовът от края на лагера не беше прекомерно тревожен. Трима странници, приближаващи се от юг.“

„От един от другите кланове, познати лица, усмивки за поздрав към родственици.“

„Вторият вик смрази всички.“

„Излязох с другите. Държах най-хубавото си копие и с всички мои воини около мен се чувствах сигурен и дързък. Онези, които се приближаваха, не бяха родственици. Бяха странници. Ако се наложеше, щяхме да ги отблъснем.“

„Имаше го този миг – моля ви, трябва да си го спомните с мен. Стояхме в редица, докато те не се приближиха на шейсет крачки от нас и не се вгледахме в лицата им.“

„Видяхме самите себе си и в същото време – не. Смътни различия. Бяха по-високи, с по-тънки кости. Покрити с фетиши, с раковини и зърна кехлибар. Лицата им не притежаваха закръглената кротост на лица на Имасс. Чертите бяха изострени, скулести. Костите на челюстта под устата им изпъкваха под тъмни бради. Видяхме оръжията им и те ни смутиха. Видяхме хубостта на кожените им облекла и се почувствахме унизени.“

„Очите им бяха нагли, с цвета на пръст, а не на небе.“

„Тези тримата се опитаха да ни прогонят. С жестове. Тази ловна земя вече бе тяхна. Ние бяхме натрапниците. Помните ли какво изпитахме тогава? Погледнах в лицата им, в очите им, и видях истината.“

„За тези високи странници ние бяхме ранаг, ние бяхме бедерини, ние бяхме пран’аг.“

„Убийството им не промени нищо, а кръвта по оръжията ни ни отслаби с ужаса си. Моля ви, умолявам ви, спомнете си това. Това бе денят, в който светът започна да умира. Нашият свят.“

„Кажете ми какво помните вие, които стояхте срещу тези груби диваци с техните плоски лица, тези тромави същества с червени и руси коси. Кажете ми какво изпитвахте, опишете възмущението си, когато не се присвихме от страх, гнева си, когато ви посякохме.“

„Знаехте, че ще дойдете отново, в невъобразима чет. И щяхте да ни изловите, да ни подгоните, да ни изтласкате в студени долини и скални пещери над връхлитащи с грохот морета. Докато всички не изчезнем. И тогава, разбира се, щяхте да се обърнете един против друг.“

„Ако посмеете да си спомните това, ще разберете. Аз съм убиецът на деца – на вашите деца. – О, не! Не ми се правете на ужасени! Вашите ръце са червени с кръвта на моите деца! Не можете повече да ни убивате, но ние можем да убиваме вас, така че ще го правим. Ние сме мечът на древни спомени. Спомени за огън, спомени за лед, спомени за болката, която ни нанасяхте. Аз ще отвърна на вашето престъпление. Аз ще съм ръката на вашето окончателно унищожение. До последното дете.“

„Аз съм Онос Т’уулан и някога бях Имасс. Някога гледах как цветята танцуват на вятъра.“

„Виждате ли армията ми? Дошла е, за да ви убие. Да ви прогони в студените долини. Да ви прогони в пещерите и в скалите над връхлитащи с грохот морета. И ще е все едно. Както тези убежища предадоха нас, така ще предадат и вас.“

„Виждам добре тази истина: вие изобщо не очаквахте завръщането ни.“

„Толкова по-зле за вас.“

Да, щяха да му харесат тези мисли, този праведен проглас, че мъстта е заслужена и затова – справедлива. И че невинността на младите е лъжа, когато са станали наследниците, когато са затлъстели от злите дела на своите предци.

Знаеше, че това са мислите на Олар Етил, нашепвани в тайните кътчета на душата му. Разбираше я добре. Винаги я беше разбирал.

Баргастите заслужаваха съдбата си. Бяха убили жена му, децата му. И той помнеше наглостта в очите на убийците на семейството си – но как бе видял това? Беше невъзможно. Та той вече бе мъртъв тогава.

„Тя пропълзява вътре в мен. Олар Етил, не те искам. Искаш ме да ти служа. Искаш… да, знам какво искаш, и смееш да го наричаш изцеление.“

„Мъртъв разсад има в тебе, Гадателко на кости. Изсъхнало, безжизнено нещо. В други то продължава да живее, понякога крехко и гладуващо, понякога здраво и сито със сладката болка. Този разсад, Олар Етил, има име и дори името би изкривило с горчилката си устните ти. Името е състрадание.“

„Един ден ще застана пред тебе и ще те целуна, Олар Етил, и ще ти дам вкуса на нещо, което никога не си притежавала. И ще видя как ще се задавиш. Ще плюеш с горчива ярост. И дори тогава, за да ти покажа смисъла му, ще плача за тебе.“

„Твърде дълго сме бягали от него. Нашият народ, нашият благословен, обречен народ. Можеш ли една сълза да пролееш за тях, Гадателко на кости? За твоите предполагаеми деца? Те живяха добре в бавното си пропадане, много добре – покажи ми гледката, която така и не видях, мига, който така и не познах, когато стоях пред първите хора. Кажи ми за кръвта, която пролях, в ответ на най-последното ми престъпление, за да слее двете, сякаш праведността е маска, която да се носи отново и отново. Вечно.“

„За глупак ли ме смяташ?“