САКАТИЯТ БОГ

„Аз съм вълкът, който ще умре от самота, ако бъде прокуден от глутницата. И затова дори когато съм сам, избирам да вярвам, че не съм.“

„Нямаше истинско единство в Т’лан Имасс, защото бяхме предали спомените за своя живот. Но дори и тогава отказвахме да сме сами. Ах, какъв глупак съм. Моята публика е присъдата на бъдещето и тя ще бъде сурова, и когато най-сетне проговори с онова множество гласове, няма да съм там, за да я чуя.“

„Можеш ли да понесеш спокойно това, Улаг? Можеш ли да чуеш сухия смях на Треллан? Присмеха на човешките същества?“

„Но виж как той те огъва, дори сега. Виж как те смазва.“

„Срещу бъдещето, Улаг, ти си безпомощен като бебе, оставено да лежи върху гола скала. А сянката на орела се плъзга над пълните със сълзи очи, над мекото лице. Бебето затихва, разбрало, че опасността е близо. Но уви, то дори не се е научило да пълзи. А ръцете на майката отдавна ги няма.“

„За тази съдба, Онос Т’уулан, бихме плакали. Ако можехме.“

Щит-наковалня Сторми се надигна, примига да махне влагата от очите си и опипа разкървавената си буза.

– Добре – изръмжа и изплю кръв. – Май си го заслужих това. – Погледна ядосано Геслер. – Това ще ми кажеш сега. Нали? Кажи ми го или ми помогни, Гес, иначе ще ти откъсна главата и ще я хвърля в най-близкия боклукчийски трап, който намеря.

– Трябваше да ти привлека вниманието – отвърна Смъртният меч. – С теб деликатностите не вършат работа.

– Откъде знаеш? Още не си опитвал. Нито веднъж през всичките години, откакто съм прокълнат да търпя компанията ти.

– Ами… – Геслер загледа с присвити очи колоната Фурии на Че’Малле, която минаваше с грохот покрай тях. – Оказва се, че имам решение на това. Край на проклятието ти.

– Не можеш да избягаш! Не можеш да ме оставиш тук…

– Не, тебе те изпращам далече оттук, Сторми.

– Какво?

– Аз съм Смъртният меч. Мога да правя такива неща.

– Къде ме пращаш?

– При нея. При каквото е останало от нея.

Сторми извърна очи на юг, към пустата унила равнина. Изплю още малко кръв.

– Ти май наистина не ме харесваш, а?

– Трябва да разберем, Сторми. Да, бих могъл да отида аз, но ти си Щитът-наковалня. Там ще са останали душите на приятели, ще витаят из въздуха като гадна воня. Нима ще оставиш призраците да блуждаят безутешно, Сторми?

– И какво да направя с тях?

– Откъде да знам? Да ги благословиш, предполагам, или каквото там ти се полага да правиш.

Дестраянт Калит се върна при тях, огледа ги, намръщи се на зачервения оток под лявото око на Сторми и въздъхна:

– Вие двамата никога ли не си говорите като хората? Богове на бездната, всички мъже сте еднакви. Какво е станало?

– Нищо – отвърна Сторми. – Трябва да ви оставя.

– Да ни оставиш?

– Временно – рече Геслер и отново се метна на седлото от кост и люспи на своя Ве’Гат. – Скоро пак ще се домъкне тук, като краставо пале.

– Къде отива? – настоя Калит.

– Там, откъдето дойдохме – отвърна Геслер. – При Ловците на кости. Пострадали са зле. Трябва да разберем колко зле.

– Защо?

Сторми изгледа навъсено Геслер – очакваше кучият син да измисли някакъв отговор на този въпрос, – но Смъртният меч само изсумтя и пое към челото на колоната.

Когато се отдалечи, Калит впи очи в Сторми.

– Е?

Той сви рамене.

– Когато те очаква неприятност, дестраянт, е добре да знаеш как я карат съюзниците ти.

Отговорът му я притесни, макар да не можеше да обясни защо.

– Ще ти трябва ескорт.

– Няма да ми трябва.

– Ще ти трябва, Щит-наковалня. Твоят Ве’Гат ще трябва да яде. Ще наредя на Саг’Чурок да зачисли към теб трима Ловци К’елл и двама търтеи. Кога заминаваш?

– Веднага.

Тя изсъска някаква еланска ругатня.

Сторми се ухили, яхна своя Ве’Гат и пое обратно. „Класическа малазанска военна структура действа тук, жено. Кратка енергична дискусия, и толкова. Не се мотаем. А Геслер? На Геслер ще му счупя ченето.“

Гръб се загледа след Сторми и се намръщи.

– Нещо става.

– Нищо не става – изсумтя Синн. – Какво ти пука къде отива Сторми?

– Пука ми.

– Повечето са мъртви – каза тя. – И той ще го потвърди. Искаш да отидеш с него ли? Искаш да видиш трупа на Кенеб? Да дойда ли с теб? За да мога да видя какво са направили лешоядите на брат ми? Истината е в сърцето ти, Гръб. Чувстваш я също като мен. Те са мъртви.

Гръб се присви от жестоките й думи и извърна очи. Редиците на Че’Малле, войници Ве’Гат, се движеха в плавен ритъм, прахът притъпяваше лъскавото злато на люспите по вратовете и гърбовете им. Стегнатите в сбруите на търтеите оръжия се полюшваха и дрънчаха. Тежките шлемове скриваха очите на войниците. „Но очите на всеки войник са едни и същи. Видели твърде много, а предстои още и те го знаят.“

„Чичо Кенеб, за теб вече всичко свърши. Най-сетне. А ти всъщност никога не си го искал, нали? Жена ти те напусна. Единственото, което имаше, бе армията, и ти умря с нея. Искал ли си изобщо някога нещо друго?“

Но не знаеше истината за тези неща. Не бе живял достатъчно свой личен живот. Опитваше се да влезе в главите на хора като Кенеб – хората с толкова много години зад гърба – и не можеше. Можеше да изреди каквото знаеше за тях. „Вихрушката. Клане и бягство. Изгубени любими хора, но какво знам аз за това?“