Двама останаха назад. Калт Урманал от Оршайн Т’лан Имасс пренебрегна заповедта на своя клан, натиска на волята му. Разтреперан се задържа срещу порива на страховитата вълна, която така настойчиво го тласкаше в сянката на Първия меч.
Нямаше да се преклони пред Онос Т’уулан. И колкото и да копнееше да се разпадне в безчувствена прах, да освободи завинаги изтерзания си дух, все пак остана, заобиколен от полуизядени трупове – изкълвани очни кухини и устни, оголени от гладните клюнове скули, – и се вкопчи с две ръце в рухващото безумие на всичко, което този живот – и смърт – му бяха поднесли.
Но знаеше с безутешност по-окаяна от всичко, което бе изпитвал досега, че няма да има никакъв дар на покой, нито за него, нито за никого от другите, и че дори разпадането може да се окаже недостатъчно, за да пречисти душата му.
Кремъчният меч в ръката му бе тежък, сякаш затънал в кал. „Де да беше така.“ Костите му, втвърдени на камък, бяха като клетка, която го държеше отвътре.
Когато зората изгря на четвъртия ден, когато писъците в черепа му секнаха, той вдигна глава и погледна единственото друго същество, което не се беше поддало на неумолимия зов на Първия меч.
Гадателката на кости от клана Бролд. От Втория, Пропадналия ритуал. „А дали е пропаднал? Капещ нож, толкова сладко, толкова пророческо име.“
– Това – каза Калт Урманал – е Ритуалът, който сте търсели, Ном Кала. Това е спасението, което сте желаели. – Посочи. – Спасението ви от тези… деца. Които щяха, в годините, които идат – годините, с които те вече не разполагат, – да избият твоите родственици. Твоя мъжкар, твоите деца. Щяха да ви избият всички, без да се замислят и за миг. В техните очи вие сте били зверове. По-низши от тях и следователно заслужили съдбата на по-низшите.
– Звярът, който умира от ръката на човек, остава невинен – отвърна тя.
– Докато хората не могат да претендират за същото.
– Не могат ли?
Калт Урманал кривна глава и изгледа загърнатата в бели кожи жена.
– Ловецът намира удовлетворение.
– Нуждата стига.
– А убиецът?
– Нуждата стига.
– Тогава всички сме прокълнати да вършим безкрайни престъпления и това е вечната ни съдба. И сме дарени със способността да оправдаваме всичко, което вършим. – „Но това не е никакъв дар.“ – Кажи ми, Ном Кала, чувстваш ли се невинна?
– Не чувствам нищо.
– Не ти вярвам.
– Не чувствам нищо, защото не е останало нищо.
– Аха. Сега ти вярвам, Ном Кала. – Той огледа касапницата. – Мислех да стоя тук, докато самите кости не изчезнат под пръстта, скрити от треви и храсти. Докато нищо не остане от това, което се случи тук. – Помълча и повтори: – Мислех.
– Няма да намериш никакво наказание, Калт Урманал.
– Да, това беше думата, която търсех. Бях я забравил.
– Както си искал.
– Да. Както исках.
Никой от двамата не проговори повече чак докато слънцето отново не се скри и не отстъпи небето на Нефритените странници и на разбитата луна, която се издигна боязливо на североизток. Тогава Калт Урманал вдигна оръжието си.
– Надушвам кръв.
– Да – каза Ном Кала.
– Безсмъртна кръв, още непролята, но… скоро.
– Да.
– В мигове на убийство светът се смее – каза Калт Урманал.
– Мислите ти са жестоки – отвърна Ном Кала, докато прибираше полепналия си с косми боздуган в клупа, стегнат на гърба й. Извади харпуните си.
– Нима? Ном Кала, познавала ли си някога свят на мир? Знам отговора. Съществувал съм много по-дълго от теб и през това време нямаше никакъв мир. Никога.
– Познавала съм
– Търсиш ли сега такъв миг?
Тя се поколеба, преди да отвърне:
– Може би.
– Тогава ще тръгна с теб. Ще пътуваме, за да го намерим. Онзи единствен, най-скъп миг.
– Не се вкопчвай в надеждата.
– Не, ще се вкопча в тебе, Ном Кала.
Тя потрепери. И прошепна:
– Не прави това.
– Мога да видя, че си била красива някога. А сега, заради копнежа в празното ти сърце, си красива отново.
– Така ли ще ме изтезаваш? Ако е така, не пътувай с мен, умолявам те.
– Ще бъда безмълвен до теб, освен ако не решиш друго, Ном Кала. Погледни ни, оставаме ние двамата. Безсмъртни и толкова пригодни да търсим този миг на мир. Да започнем ли?
Тя не отвърна нищо и тръгна.
Той също.
„Помните ли как танцуваха цветята на вятъра? Три жени коленичиха в меката глина до потока, гребнаха с шепи бистра вода и я пръснаха по омекналите кожи на пран’аг, преди да ги вържат. Преселението на пран’аг беше започнало, по рогата им имаше меко кадифе, а насекомите кръжаха на искрящи облаци, пърхаха като възхитителни мисли.“
„Слънцето бе топло в онзи ден. Помните ли?“