САКАТИЯТ БОГ

„Ток, моят брат, ме отпрати. Но сега мисля, че беше принуден. Сега си мисля, Олар Етил, че ти го държеше здраво. Изгубил съм брат и знам, че никога няма да се върне. За неговата съдба бих плакал.“

„Стига само да можех.“

Някъде на изток се сбираха сили. Древният лабиринт на Телланн беше бушуващ огън, като равнините, огрени от пламъци на всички хоризонти. Можеше да усети зноя, можеше да вкуси горчивия дим. Другаде – недалече – Омтоуз Феллак кипеше съживен с грохота на цепещ се лед. Пращяха морета и стенеха долини. А още по-близо вонята на К’Чаин Че’Малле се носеше по ветровете силна и люта като змийски корем. А сега… „да. Акраст Корвалайн. Бледите стари призраци крачат отново по земята. Древните лабиринти се надигат отново. В името на всички духове на пръст и вода, какво е започнало?“

„Олар Етил, в това, което иде, Т’лан Имасс ще са като прашинки сред ураган. А това, което търсиш… не, цената е твърде висока. Твърде висока.“

И все пак продължаваше напред, сякаш все още съществуваше предопределение за народа му, сякаш самата смърт не беше никаква преграда пред славата, която ги чакаше. „Изгубили сме умовете си. Ток-младши, каква е тази зимна виелица, която така ни носи напред? Ела при мен, нека поговорим отново, както някога. Ток-младши, прощавам ти. За раните, които нанесе, за всичко, което ми отказа, не мога да направя друго, освен да ти простя.“

Едно последно пътуване към бурята. Щеше да води. Изгубените му събратя щяха да следват. По-малки от прашинки можеше да са Т’лан Имасс, но щяха да са там. „Няма да бъдем забравени. Заслужаваме по-добра участ.“

Три хиляди Т’лан Имасс вървяха след Онос Т’уулан. Оршайн, Бролд и още двадесет забравени клана – онези, които бяха паднали във Войните, онези, които се бяха предали на отчаянието.

Вероятно, подозираше Ристале Ев, Онос Т’уулан не съзнаваше, че е разтворил ума си за тях, че ужасните чувства, които се бореха в душата му, се изливат навън да ги погълнат всички. Древните прегради бяха сринати и тя с всички останали удържаше на бурята в мълчание, изтръпнала отвсякъде.

На полето на касапницата неговият вой бе отеквал с нейния, но сега Първият меч ги обвързваше с ужасните му вериги.

Щяха да са с него. Нямаха никакъв избор. А когато най-сетне паднеше, както подобава, те също щяха да паднат с него.

Това беше… приемливо. Беше всъщност справедливо. „Убийци на деца не заслужават слава. Пещерите вече са опразнени, но не можем да обитаваме там. Въздухът е изпълнен с кръвта, която проляхме. Дори пламъците на огнищата не могат да ни стоплят.“

Усещаше, че Калт Урманал вече не е с тях. Не беше изненадана и макар собствената й мъка от това, че го няма, да я глождеше, болката бе някак далечна, удавена под терзанията на Първия меч. Любовта й винаги бе нещо изгубено и той винаги бе сляп за нея.

Цялата ревност, която бе изпитвала някога, се задържаше, отрова, която проникваше в съществото й и петнеше любовта й към него. Той отдавна бе прекършен от К’Чаин Че’Малле, когато бяха убили жена му и децата му. Любовта й беше към спомен, а споменът бе несъвършен.

„Не, по-добре да го няма. Да е решил, че не може да продължи. Истината е, че се възхищавам на силата на волята му, че може така да се опълчи на силата на Първия меч.“ Бяха ли останали и други? Не знаеше, но ако бяха, молеше се присъствието им да утеши Калт Урманал.

„Това ли е да изгубиш любов, която никога не си имал?“

Улаг Тогтил, който бе дошъл сред Оршайн Имасс като чужд и чиято кръв бе сгъстена с тази на Треллан Телакай, залиташе след Първия меч, сякаш краката му бяха подложени на неимоверно усилие. Треллан притежаваха сурова твърдост, която му бе послужила добре в деня на клането, но сега той пропадаше в бездънния кладенец на пороя от чувства, извиращи от Имасс.

„О, как биха се надсмели безсърдечните на това тъй дълбоко чувство. Погледът им – равнодушен и преценяващ като на лешояд над умиращ. Повод за забавление, но дори дърветата треперят пред студените ветрове. Толкова ли си безчувствен, приятелю, че да дръзнеш да не го правиш и ти?“

„Онос Т’уулан ни дава болката си. Той не осъзнава дара, но това все пак е дар. Подчинихме се на заповедта на Първия меч, без нищо да знаем за душата му. Мислехме, че сме намерили в него тиран, по-жесток и от Джагът. Но той е объркан също като нас.“

„Но ако има невидими свидетели на този миг, ако има коравосърдечни сред тях, ах, какво те е страх да разкриеш? Там, в онази сълза, в онзи тих хлип? Усмихваш се в превъзходството си, но какво е естеството на този твой триумф? Бих искал да знам. Направените от самия теб вериги са те стегнали толкова здраво, че не са повод за гордост. Неспособността ти да чувстваш не е добродетел.“

„А усмивката ти е уязвима.“

Улаг беше играл тази игра през целия си живот и сега го правеше отново, сред пепелищата на Телланн, сред завихрената безумна река по пътя на Първия меч. Представяше си своята невидима публика, море от замъглени лица, гмеж от неведоми мисли зад булото на очите им.

И говореше с тях понякога.