САКАТИЯТ БОГ

„Кенеб, теб те няма. Никога вече няма да видя лицето ти – раздразнението ти, когато погледнеше към мен, но дори тогава знаех, че никога няма да ме изоставиш. Просто не можеше, и го знаех. И точно това съм изгубил, нали? Нямам дори дума, с което да го назова, но вече го няма, отиде си завинаги.“

Погледна Синн. Очите й бяха затворени и тя се поклащаше със стъпките на Ве’Гат, отпуснала брадичка на гърдите си. „Брат ти е умрял, Синн. А ти просто спиш. Магията е изстъргала всичко от тебе, нали? Ти само носиш това момичешко лице, тази маска, но каквото и да си там, вътре, вече изобщо не е човешко, нали?“

„И искаш да се присъединя към теб.“

„Добре, ако това означава да спре да ме боли, ще го направя.“

„Чичо Кенеб, защо ме изостави?“

Беше затворила очи и умът й се бе отнесъл към място на пясък и прах, където гаснещата слънчева светлина превръщаше стръмнините в огън. Познаваше този свят. Виждала го бе много пъти, вървяла беше из него. А някъде в мъгливите далечини имаше познати лица. Човешки фигури, гъмжащи в знойните пазари на Г’данисбан, прохладни коридори и шляпане на боси крака. А след това – ужас, слуги с окървавени ножове, нощ, пълна с пламъци и дим. И из целия град писъци пронизваха безумието.

Стая, в която някой се олюлява. Много скъпа на сърцето й стая… майка й ли бе това? Сестра? Или просто някоя гостенка? Двете конярчета и една слугиня – която винаги се смееше, помнеше тя, и сега пак се смееше, а юмрукът й и ръката й почти до лакътя проникваше вътре в мама, докато момчетата я притискаха на пода. До каквото и да се опитваше да се докопа смеещото се момиче, като че ли така и не го намираше.

Сляпа паника, бягство, едно от момчетата тича след нея.

Боси крака шляпат по камъка. Тежък накъсан дъх. Настигна я в коридора и проникна в нея с нещо друго вместо с юмрука си, и ако се съдеше по виковете му, намери каквото бе търсил миг преди някаква странна преграда в главата й да изригне навън, и той се озова разпльокан на сводестия таван на коридора. Очите му бяха опулени, лицето му потъмняваше, нещото между краката му се свиваше и почерняваше – всичките му кръвоносни съдове се пръскаха.

Тя го гледаше и видя как издутите му очи започнаха да пръскат кръв на тънки струи. И продължи да натиска. Костите му запращяха, плиснаха се течности, изпражненията му шляпнаха върху краката й и се смесиха с изливащата се оттам кръв. Докато се сплескваше, той се разтегли и заприлича на част от самия камък, грозно подобие на нещо смътно човешко, направено от кожа, гипс и капеща кал.

Подозираше, че вече отдавна е умрял.

Махна се оттам омърсена, сякаш той все още бе в нея и винаги щеше да е в нея, сякаш в нея вече нямаше нищо чисто, недокоснато от някой друг.

После, много по-късно, лице на убиец, нощ на пещери, на демони и убийство. Беше мечтала за отрова, да, и беше имало подути тела, но нищо не я беше прочистило, колкото и да се беше опитвала.

Извън някакъв град, гледа извисяващите се пламъци. Умираха войници. Светът беше капан и всички изглеждаха изненадани, макар това да беше нещо, което винаги беше знаела. Огънят я искаше, а щом толкова я искаше, добре, тя го пусна в себе си. Да изгори всичко вътре в нея.

Искала бе да вярва, че е станало така. Че най-после е пречистена. Но много скоро започна да чувства връщането на онова момче дълбоко, дълбоко в нея. Имаше нужда от повече. Повече огън, защото огънят нанасяше смърт. А сред бушуващия пожар, отново и отново, един глас й шепнеше.

„Ти си мое дете. Девата на Смъртта изобщо не е това, което си мислят. Това, което умира, е самата дева, чистотата на душата й. Или душата му. Защо винаги мислят, че Девата е момиче? Тъй че ти показвам какво беше, но сега показвам какво си. Почувствай сърцето ми – то е удоволствието, което завинаги си изгубила. Почувствай целувката ми на устните си: това е любовта, която никога няма да познаеш. Виж моя глад, това е твоят копнеж за мир, който никога няма да намериш.“

„Ти си мое дете. Ти го уби, преди да те остави. Смаза мозъка му на пихтия. Останалото бе само за показ. Той все още беше в тебе, мъртво момче, и това бе пътеката на Качулатия към душата ти, а докосването на Господаря на смъртта краде живот. Какво чувстваш дълбоко в себе си? Дай му каквато си поискаш форма, каквото и да е име, няма значение. Важното е едно: то е мъртво и те очаква, и ще те чака докато и последният дъх не напусне тялото ти.“

„Когато твоята смърт вече е в теб, няма къде да бягаш, никакво спасение не е възможно. Когато твоята смърт вече е в теб, Синн, нямаш какво да губиш.“

Нямаше какво да губи. Това беше истина. За всичко. Нито семейство, нито брат, нищо. Дори Гръб, нейният мил Девственик, е, той никога нямаше да я достигне, също както и тя нямаше никога, никога да се слее с него, за да омърси чистото. „Моето скъпо притежание, скъпия Гръб, и него ще опазя. Никой никога няма да го докосне. Никакво шляпане на боси крака, никакъв накъсан дъх. Аз съм твоят огън, Гръб, и ще изгоря на пепел всичко и всеки, който дръзне да се доближи до теб.“