Сан Феличе

В краткия и непълен портрет на лейди Хамилтьн, който се опитахме да скицираме, ние казахме: странното минало на тая жена. И наистина, ничия съдба не е била по-необикновена от нейната; ничие минало не е било едновременно по-мрачно и по-ослепително от нейното; тя не бе узнала никога нито точната си възраст, нито точното си месторождение; в най-ранните си спомени се виждаше като три-четиригодишно дете, облечено в бедна платнена рокля, пристъпващо босо по планински път сред мъглите и дъжда на една северна страна, стиснало с премръзналата си ръчица дрехата на майка си, бедна селянка, която го прегръщаше, когато детето вече не можеше да върви от умора или когато трябваше да минават през рекички, пресичащи пътя.

Ема помнеше глада и студа при това пътуване.

Помнеше също, че като минаваха през някой град, майка й се спираше пред вратата на богатска къща или пред хлебопродавница и молеше за някоя монета, каквато често й отказваха, или за хляб, какъвто почти всякога получаваше.

Вечер майката и детето се спираха пред някоя усамотена ферма и молеха за подслон, какъвто им даваха в плевнята или обора; нощите, когато позволяваха на двете нещастни пътнички да спят в обор, бяха празник; детето се стопляше бързо от кроткото дишане на животните и почти всякога на сутринта, преди да тръгне отново на път, получаваше от стопанката или от прислужницата, дошла да издои кравата, чаша топло, пенливо мляко — лакомство, на което не беше свикнала, и затова още повече му се радваше.

Най-после майката и девойчето стигнаха градчето Флинт, крайната цел на пътуването им; оттам беше родом майката на Ема, както и баща й, Джон Лайънс. Тръгнал да търси работа, бащата се бе преместил от графство Флинт в графство Честър; но работата се бе оказала недоходна. Джон Лайънс бе умрял млад и беден; и вдовицата му се връщаше в родния край, за да види дали той ще я посрещне гостоприемно или като мащеха.

След това Ема си припомняше как три-четири години по-късно извеждаше на паша из зелената разцъфнала ливада по склона на хълма стадото овце на местната чифликчийка, у която майка й слугуваше; тя се спираше обикновено край някой бистър извор, в който с удоволствие се оглеждаше, накичена с венец от нацъфтелите около нея полски цветя.

След още две-три години, когато наближаваше вече десетгодишна възраст, в семейството настъпи щастлива промяна. Един от графовете Халифакс, намерил в момент на артистично хрумване майката на Ема за все още красива, им изпрати малка сума, част от която бе отредена за издръжка на майката, а част за възпитанието на детето; и Ема си спомняше как я бяха завели в пансион за девойки, които носеха сламени шапки, светлосини рокли и черни престилки.

Тя остана в този пансион две години, научи се да чете и да пише, получи първите познания по музика и рисуване, напредвайки много бързо в изкуствата поради голямата си надареност; но една сутрин майка й дойде неочаквано да я прибере. Граф Халифакс бе починал и бе забравил в завещанието си двете жени. Ема не можеше вече да остане в пансиона, защото нямаше кой да плаща таксата; досегашната пансионерка трябваше да постъпи като гувернантка в дома на някой си Томас Хауардън, чиято овдовяла дъщеря бе умряла млада, оставяйки три сирачета.

Една среща, когато бе извела децата на разходка край заливчето, реши съдбата й. Прочутата лондонска куртизанка мис Арабел и един много даровит художник, неин любовник в момента, се бяха спрели — художникът, за да рисува една уелска селянка, а мис Арабел — да го гледа как рисува.

Децата, придружавани от Ема, се приближиха от любопитство и се надигнаха на пръсти, за да видят какво прави художникът. Ема ги последва; художникът се обърна, забеляза я и ахна от изненада; Ема беше тринадесетгодишна, а художникът не бе виждал досега по-красиво същество.

Запита я коя е, какво прави. Ема бе получила вече известно възпитание и то й позволи да отговори доста изискано на въпросите. Художникът се осведоми колко й плащат за гледането на децата у мистър Хауардън; тя отговори, че получава облекло, храна, квартира и десет шилинга на месец.

— Елате в Лондон — предложи художникът — и аз ще ви давам по пет гвинеи29 всеки път, когато се съгласите да ми позирате, за да ви рисувам.

И подаде картичка, на която бе написано: „Едуард Роумни, Кевъндиш скуеър № 8“. А мис Арабел извади от колана си и й подаде малка кесийка с няколко златни монети. Девойката се изчерви, взе картичката, прибра я в пазвата си, но инстинктивно отказа да приеме кесийката.

И тъй като мис Арабел настояваше, обяснявайки, че парите ще послужат за пътуването до Лондон, Ема отговори:

— Благодаря, милейди. Ако отида в Лондон, ще пътувам с моите малки досегашни и бъдещи спестявания.

— От десетте шилинга на месец ли? — запита със смях мис Арабел.

— Да, милейди — отвърна простичко девойката.

И всичко свърши дотук.