Сан Феличе

След издаването на декрета, с който римската република ги приравняваше към всички граждани, нещастните евреи побързаха да премахнат бариерите, които ги отделяха от обществото, и се пръснаха из целия град, където мнозина си наеха жилища и отвориха магазини; но веднага след заминаването на Шанпионе, като се почувстваха изоставени и без защита, те се прибраха отново в своите квартали, възстановиха набързо вратите и оградите не за да се отделят от хората, а за да противопоставят някакво препятствие на враговете си.

Така че в случая нямаше преднамерена съпротива срещу тълпата, а материална преграда против нахлуването й.

Тогава тълпата, винаги готова да измисли бързи и ефикасни средства, реши да не разбива вратите и преградите на гетото, а да хвърли през тях главни, запалени от близкия огън.

Хвърляха ги едни подир други, след това изобретателите — те се срещат всякога — ги намазаха със смола и терпентин. Гетото заприлича скоро на бомбардиран град и след половин час обсадителите видяха с удоволствие пламъци, които показваха избухването на пет-шест пожара.

След едночасова обсада цялото гето беше в пламъци.

Тогава вратите се отвориха сами и цялото нещастно население, полуголи мъже, жени, деца, разбудени в съня си, се втурна с ужасени викове към вратите, като порой, срутил яз, и се пръсна, или по-точно се опита да се пръсне из града.

Но тук именно ги чакаше тълпата; всеки пипна по един евреин за собствено жестоко забавление; целият репертоар на мъченията бе опитан върху тези нещастници: едни караха да ходят боси по горящи главни, със свиня в ръце; други обесиха за мишниците между обесените за задните крака кучета, които ги хапеха непрекъснато, побеснели от болка и гняв; трети, разсъблечен до кръста, развеждаха из града с котка на гърба и го биеха с тояги, както са биели Христос; само че тоягите удряха и човека, и животното, което дращеше и хапеше нещастника; други, най-после, по-щастливи, бяха хвърлени в Тибър, където чисто и просто се удавиха.

Забавленията продължиха не само през цялата нощ, по и през следващите два дни с най-разнообразни видоизменения, докато най-после кралят узна и запита какви са хората, подложени на тези мъчения. Отговориха му, че са евреи, имали неблагоразумието да сметнат след провъзгласяването на републиката, че са хора като всички други и следователно приемали християни, купували имоти, напускали гетото, настанявали се в града, продавали книги, лекували се при католически лекари и погребвали мъртвите си при факелно осветление.

Крал Фердинанд с мъка можа да повярва всички тия кощунства, по най-после му показаха декрета на републиката, който даваше граждански права на евреите: той бе принуден да повярва. После запита кои са били тези хора, дотолкова забравили Бога, та да издадат подобен декрет; казаха му, че са консулите Матеи и Дзакалоне.

— Тогава трябва да накажат тях, а не освободените — извика Фердинанд, запазил непоколебимия си здрав смисъл, дори когато беше под властта на предразсъдъците си.

Отговориха му, че са помислили вече за това, търсели виновниците и двама граждани поели задължението да ги предадат.

— Добре — каза кралят, — ако ги предадат, всеки от двамата ще получи по петстотин дуката, а консулите ще бъдат обесени. Слухът за кралската щедрост се разчу и удвои възторга; тълпата се запита какво може да поднесе на един толкова добър крал, споделящ напълно желанията й; започнаха да разискват по този важен въпрос и решиха, че щом кралят е наредил двамата консули да бъдат обесени с редовен палач и на редовни бесила, те ще отсекат последното останало дърво на свободата и ще го направят на цепеници, та кралят да се грее на революционен огън.

И му закараха цяла кола дърва, които той плати щедро с хиляда дуката. Това хрумване му се стори толкова хубаво, че той остави настрана двете най-големи цепеници и ги изпрати на кралицата със следното писмо: