Сан Феличе

„Чл. 1. Нито един евреин, живущ било в Рим, било във владенията на Рим, не може да дава подслон или да храни християни, нито да наема християни на служба, под страх от наказание според папските закони.

Чл. 2. Всички евреи от Рим и папските владения трябва да предадат в срок от три месеца своите движими и недвижими имоти; иначе тези имоти ще бъдат продадени на търг.

Чл. 3. Нито един евреин не може да живее в Рим или кой да е град от папските владения без разрешение от правителството; при нарушение виновниците ще бъдат връщани в съответното гето.

Чл. 4. Никой евреин не може да нощува извън своето гето.

Чл. 5. Никой евреин не може да поддържа приятелски връзки с християнин.

Чл. 6. Евреите не могат да търгуват със свещени предмети или с книги под страх от глоба от сто екю и седем години затвор.

Чл. 7. Всеки лекар католик, повикан при евреин, трябва най-напред да го покръсти; ако болният откаже да се покръсти, лекарят ще го напусне, без да му даде помощ; ако постъпи противно на това нареждане, лекарят се излага на преследване от светата църква.

Чл. 8 и последен. Когато погребват мъртвите си, евреите не могат да извършват никакви обреди, нито да си служат с факли, под страх от конфискация.

Настоящата мярка ще бъде съобщена из всички гета и разгласена в синагогите.“

На другия ден след издаването и разлепването на този декрет генерал Мак се сбогува с краля, остави пет хиляди души за охрана на Рим и излезе през вратата Дел пополо с цел — както Фердинанд бе писал на августейшата си съпруга — да преследва Шанпионе и да му даде сражение, където и да го срещне.

В същия момент, когато неговият ариергард тръгваше, друго шествие, не по-малко интересно, влизаше в Рим от другия му край — през вратата Сан Джовани.

Четирима конни неаполитански жандарми с червено-бяла кокарда на фуражките яздеха пред двама души, вързани един за друг над лактите; двамата бяха с бели памучни барети и бяха загърнати в наметала с неопределен цвят, като болнични халати; яздеха две неоседлани магарета, а поводите на всяко магаре се държаха от човек от простолюдието с дебела тояга, който заплашваше и ругаеше пленниците. Тези пленници бяха двамата консули на римската република, Матеи и Дзакалоне, а двамата мъже от простолюдието, които водеха магаретата, бяха тенекеджията и билкарят, обещали да ги доведат.

Удържали бяха думата си, както виждаме.

Двамата нещастни бегълци, уверени, че ще бъдат в безопасност в болницата, основана от Матеи в родния му град Валмонтоне, бяха избягали там и за по-голяма сигурност се бяха облекли като болни. Издадени от болногледач, назначен от Матеи, те бяха заловени и сега ги водеха в Рим, за да си изтърпят наказанието.

Щом минаха през вратата Сан Джовани, тълпата ги позна и с неуловимия инстинкт, който я тласка да събаря това, което е въздигнала, и да опозорява каквото е прославяла, тя започна да ругае пленниците, да ги замерва с кал и камъни и да крещи: „Смърт!“ После се опита да осъществи заплахите си; четиримата неаполитански жандарми трябвате да обяснят категорично на множеството, че водят консулите в Рим, за да бъдат обесени, и това ще стане още на другия ден в присъствието на крал Фердинанд на площада Сан Анджело, обичайно място за изпълнение на смъртните присъди от държавния палач, за най-голям позор на френския гарнизон. Това обещание успокои тълпата, която не искаше да обиди крал Фердинанд, затова се съгласи да чака до следния ден, по се възнагради за чакането, като продължи да освирква двамата консули и да хвърля по тях кал и камъни.