Сан Феличе

Съвършено примирени, те чакаха безмълвни, тъжни, но спокойни, като не се опитваха нито да ускорят, нито да отдалечат смъртта, защото разбираха, че с тях е свършено и ако се спасят от ноктите на простонародния лъв, то ще бъде само за да попаднат в лапите на кралския тигър.

Затова чакаха с наведени глави.

Един случаен поет — такива поети не липсват никога, нито при победи, нито при поражения — бе съчинил набързо следното четиристишие, което бе разпръснал веднага и тълпата го пееше по някаква също така набързо стъкмена мелодия:

Largo, o romano popolo! All’ asinino ingresso
Qual fecero non Cesare, non Scipione istesso.
Di questo democratico е augusto onore е degno
Chi rese un di da console d’impi tiranni il regno.248

А ние ще се опитаме да ги преведем скромно в проза:

„Път, римски народе! За магарешкото влизане, каквото нямаха ни Цезар, нито самият Сципион. За тази висока демократична чест е достоен управлявалият един ден като консул кралството на нечестивите тирани.“

Пленниците минаха така през три четвърти от кварталите на Рим, докато стигнаха в Карчере Нуово, където ги затвориха.

Пред затвора се събра веднага огромна тълпа и за да не изкърти вратата, трябваше да й обещаят, че на другия ден по обяд екзекуцията ще се състои на площада пред крепостта Сан Анджело, а за доказателство още призори на другия ден ще види палача и помощниците му да издигат ешафода.

Два часа по-късно обяви, разлепени из целия град, съобщиха, че екзекуцията ще се състои на другия ден по обяд.

Това обещание осигури една спокойна нощ на римляните.

Според поетото задължение, още в седем часа сутринта ешафодът бе издигнат на площада пред крепостта Сан Анджело, точно срещу виа Папале, между Грациано-Валептиниевата арка и Тибър. Това беше, както вече казахме, обичайното място за екзекуции, а за по-голямо удобство при тези тъжни тържества къщата на палача се намирате на няколко стъпки оттам, зад завоя на кея, срещу мястото на някогашния затвор Тордипоне.

Тя стоеше на мястото си до 1848 година, когато бе съборена при провъзгласяването на римската република, траяла още по-малко от онази в 1798 година.

Докато дърводелците на смъртта сковаваха ешафода и издигаха бесилата сред просташките шега на народа, който проявява всякога остроумие при подобни случаи, други работници украсяваха с разкошни драперии един балкон и привличаха също така вниманието на множеството; защото този балкон беше ложата, откъдето кралят щете да наблюдава зрелището.

Огромни тълпи се стичаха от двата срещуположни края на Рим, откъм левия бряг на Тибър, от площада Дел пополо и от Транстевере, докато от главната улица Папале и всички съседни по-малки улици другите квартали изливаха жителите си към площада Сан Анджело, който скоро се задръсти до такава степен, че трябваше да поставят охрана около ешафода, за да могат дърводелците да продължат работата си.

Пуст беше само десният бряг, където се намира гробницата на Адриан; ужасната крепост, която е за Рим нещо като Бастилията за Париж и крепостта Сан Елме за Неапол, макар че беше безгласна и изглеждаше необитавана, внушаваше доста голям страх, така че никой не дръзваше да отиде към моста, водещ за нея, или да се приближи до стените й. Защото трицветното знаме, което се развяваше там, сякаш казваше на това простолюдие, опиянено от кръвожадни оргии: „Внимавай какво вършиш, Франция е тук!“

Но тъй като нито един френски войник не се виждаше по стените, а бойниците бяха грижливо затворени, хората свикнаха постепенно с тази безгласна заплаха, както децата свикват с присъствието на заспал лъв.

В единадесет часа изведоха двамата затворници от тъмницата и ги качиха отново на магаретата, метнаха им едно въже на шиите, двамата помощници на палача уловиха по един край на въжето, а самият палач тръгна напред; придружавате ги братството на покаяниците, които подкрепят жертвите пред ешафода, а след тях вървеше огромната тълпа; все така облечени в болничните дрехи, те бяха отведени до черквата Сан Джовани, където ги накараха да слязат от магаретата, да коленичат боси на стъпалата на черквата и да се помолят за опрощение на греховете си.

На отиване от двореца Фарнезе за площада, където щеше да се изпълни наказанието, кралят мина през виа Джулия тъкмо когато помощниците на палача дърпаха осъдените с въжетата, за да ги принудят да коленичат. В други случаи при подобни обстоятелства кралската поява спасяваше осъдените; но нещата се бяха променили: днес кралското присъствие осигуряваше екзекуцията им.

Тълпата се отдръпна, за да даде път на краля. Той хвърли неспокоен поглед към крепостта Сан Анджело, махна недоволно с ръка при вида на френското знаме, слезе от каляската сред акламациите на народа, появи се на балкона и поздрави множеството.