Сан Феличе

Тези шеги много разсмиваха ладзароните, които не са придирчиви в избора на подигравките.

При все че Къщата с палмата, или по-точно съседната на херцогиня Фуско, беше доста отдалечена от града, камбанният звън и оръдейните салюти стигнаха дотам и накараха Салвато да потрепера, както боен кон трепва при звука на тромпет.

Както генерал Шанпионе бе узнал от последното анонимно писъмце, което бе получил — лесно можем да се досетим, че то беше от доблестния Чирило, — раненият, макар и не напълно оздравял, беше много по-добре. След като отначало с разрешението на лекаря ставаше от леглото, подкрепян от Луиза и камериерката й, за да седне в кресло, сега той бе започнал да става от креслото, за да се разходи из стаята под ръка с Луиза. Един ден Джованина му предложи в отсъствие на господарката си да му помогне при такава разходка, но той й благодари и отказа, като направи сам кратката обиколка, която правеше под ръка със синьора Сан Феличе. Без да продума, Джованина се прибра в стаята си и дълго плака. Явно беше, че на Салвато е неприятно да приема от камериерката грижи, които го радваха, когато идваха от господарката й; и макар да разбирате, че в очите на един знатен мъж и сравнение не може да става между господарката й и нея, Нина все пак почувства една от ония дълбоки болки, които разумът не може да отстрани или по-точно им придава още по-голяма горчивина.

Когато видя през стъклената врата господарката си, която след излизането на рицаря бързаше, лека като птичка към стаята на болния, Джованина стисна зъби, простена нещо, прилично на заплаха, и както с присъщото чувствено влечение на южнячките към физическата красота се бе влюбила неволно в хубавия младеж, пак така неволно и почти подсъзнателно бе започнала да мрази господарката си.

— Ах! — промълви тя. — Днес-утре той ще оздравее — когато оздравее, ще си отиде, а тогава и тя ще страда.

При тази злобна мисъл усмивката се върна на устните й и сълзите пресъхнаха в очите.

При всяко идване на доктор Чирило — посещенията му ставаха все по-редки — Джованина следеше по лицето му радостта от растящото подобрение в здравето на ранения и при всяко посещение едновременно тя желаеше докторът да обяви, че болният е оздравял.

В навечерието на деня, когато екнаха камбаните и оръдията, доктор Чирило дойде, преслуша Салвато, перкутира гърдите му, които изгубваха постепенно тъпия звук при почукването, и накрая каза думите, които отекнаха в две, дори в три сърца:

— И така след десет-дванадесет дни нашият болен ще може вече да язди и да се яви лично пред генерал Шанпионе.

Джованина забеляза, че при тия думи Луиза задържа с мъка две едри сълзи, а младежът силно пребледня. Самата Джованина изпита по-силно от всеки друг път двойното чувство на радост и мъка, което бе усещала неведнъж досега.

Под предлог да изпрати Чирило Луиза излезе с него, когато той си тръгна; Джованина ги проследи с поглед, докато излизаха, след това отиде на прозореца, обичайния й наблюдателен пункт. Пет минути по-късно тя видя, че докторът излезе от градината, а младата жена не се върна веднага в стаята на болния.

— О — каза си Нина, — останала е да плаче!

След десет минути Луиза се върна; Джованина забеляза зачервените й очи, при все че бяха наплискани с вода и прошепна:

— Плакала е!

Салвато не бе плакал; това бронзово лице не познаваше сълзите; когато Луиза Сан Феличе излезе, той само облегна глава на ръката си и остана неподвижен, а навярно и безчувствен към всичко наоколо, сякаш се бе превърнал в статуя; това беше впрочем обикновеното му състояние, когато Луиза не беше край него. При влизането й, дори още преди тя да влезе, само като чуеше стъпките й, той вдигаше глава и се усмихваше; така и този път, както всякога, първото нещо, което младата жена видя, когато се завърна в стаята, беше усмивката на любимия.

Усмивката е слънце за душата и пай-слабият му лъч стига да пресуши сърдечната роса, наричана сълзи.

Луиза отиде направо при младия мъж, подаде му двете си ръце и каза, отвръщайки с усмивка на усмивката:

— Колко съм щастлива, че вече сте вън от опасност!

На другия ден тя беше при Салвато, когато към един часа следобед камбаните забиха и оръдията загърмяха; кралицата бе получила бързото известие от своя августейши съпруг едва в единадесет часа сутринта, а два часа бяха необходими, за да даде необходимите заповеди за радостните тържества.

Както вече казахме, Салвато потрепера в креслото си при гърмежите и камбанния звън; стана със смръщени вежди и разширени ноздри, сякаш надушваше вече барута не от народния празник, а от бойното поле, и попита, поглеждайки последователно Луиза и камериерката й.

— Какво става?

Двете жени направиха едновременно едно и също движение, означаващо, че не могат да отговорят на въпроса му.

— Иди да научиш нещо, Джованина — каза Луиза Сан Феличе, — трябва да е някакъв празник, който сме забравили.

Джованина излезе.

— Някакъв празник ли? — запита Салвато, като погледна въпросително Луиза.

— Какъв ден сме днес? — попита тя.

— О! — отговори усмихнато Салвато. — Отдавна вече не броя дните.

И добави с въздишка: