Сан Феличе

След миг гръмки викове оповестиха приближаването на затворниците. Пред тях и след тях се движеха по един взвод неаполитански конни жандарми, които се присъединиха към чакащите вече на площада, за да отстранят народа и да направят място за свободно движение на палача и помощниците му.

Мълчанието и безлюдността на крепостта Сан Анджело бе успокоило всички и никой вече не мислеше за нея. Неколцина римляни, по-храбри от другите, се бяха приближили до пустия мост и дори оскърбиха крепостта така, както неаполитанци оскърбяват Везувий; а това разсмя крал Фердинанд, защото му припомни веселите ладзарони от вълнолома и доказа, че римляните са не по-малко духовити от тях.

В дванадесет без пет траурното шествие се показа на малкия площад; осъдените изглеждаха смазани от умора, но спокойни и примирени. Пред ешафода ги накараха да слязат от магаретата; след това свалиха въжето от шиите им и отидоха да го завържат на бесилото. Покаяниците се приближиха до двамата нещастници, като ги увещаваха да приемат спокойно смъртта и да целунат разпятието.

Матеи го целуна с думите:

— О, Исусе, знаеш, че умирам невинен и като тебе за спасението и свободата на хората!

Дзакалоне каза:

— О, Исусе! Свидетел си, че прощавам на този народ, както ти прости на своите палачи.

Най-близките зрители чуха тия думи и ги посрещнаха с освирквания. След това един мощен глас извика:

— Помолете се за душите на тия, които ще умрат!

Беше водачът на покаяниците.

Всички коленичиха, за да кажат молитвата „Богородице дево“, дори кралят на балкона, дори палачът и помощниците му на ешафода.

Настъпи миг на тържествена, дълбока тишина.

В този миг се чу топовен гърмеж; изпочупеният ешафод се срути под нозете на палача и помощниците му; вратата на крепостта Сан Анджело се отвори и сто гренадири, предшествани от барабан, който биеше за атака, минаха ходом по моста и сред ужасените викове на множеството, сред бягащите жандарми, сред всеобщата изненада и уплаха грабнаха двамата осъдени и ги отведоха в крепостта Сан Анджело, чиято врата се затвори, преди народът, палачите, покаяниците, жандармите и дори самият крал да се опомнят от слисването.

Крепостта Сан Анджело проговори само веднъж; но както виждаме, думата й бе изречена навреме и оказа своето въздействие.

Така римляните бяха принудени да минат този ден без обесвания и да се нахвърлят отново върху евреите.

Крал Фердинанд се върна в двореца Фарнезе в много лошо настроение; това беше първият му неуспех след започването на войната, а за нещастие нямаше да бъде и последният.

LII HAHO СЕ ЯВЯВА ОТНОВО

Писмото, което крал Фердинанд изпрати на кралица Каролина, произведе очакваното от него впечатление. Вестта за победата на кралските сили се разпространи светкавично от Мерджелина до моста Мадалена и от манастира Сан Мартино до вълнолома; от Неапол бе разпратена из цялото кралство: за Калабрия заминаха куриери, леки кораби отплаваха за Липарските острови и Сицилия, а докато пратениците и scorridori-те249 пристигнат до местоназначението си, бяха изпълнени и другите нареждания на победителя: камбаните на тристата неаполски черкви забиха весело, за да възвестят благодарствения молебен, а топовни салюти от всички укрепления отправиха със своя бронзов глас възхвала за бога на войските.

Всички неаполски къщи кънтяха от камбанния звън и топовните гърмежи, предизвиквайки радост или яд — според убежденията на обитателите; всички привърженици на либералната партия посрещаха с мъка победата на Фердинанд над французите, защото това не беше победа на един народ над друг, а победа на един принцип над друг. А за неаполските либерали френският принцип представляваше човечност, любов към общото добруване, към напредъка, просветата, свободата, докато неаполският принцип беше за същите либерали варварство, егоизъм, назадничавост, мракобесие и тирания.

И тъй като се чувстваха морално победени, те се затвориха в домовете си, защото разбраха, че за тях няма никаква сигурност, ако се покажат навън; спомняха си ужасната смърт на херцог Дела Tope и на брат му и оплакваха не само Рим, където щеше да се възстанови папската власт, но и Неапол, където деспотизмът щеше да се затвърди, а крал Фердинанд да възтържествува, с други думи, назадничавите идеи да възтържествуват над революционните.

Що се отнася до привържениците на самовластието — а броят им в Неапол беше голям, защото към тях се числяха всички придворни и всички, които живееха или зависеха от кралския двор, както и цялото простолюдие: рибари, носачи, ладзарони — тези хора разпалено ликуваха. Те тичаха из улиците и викаха: „Да живее крал Фердинанд! Да живее Пий VI! Смърт на французите! Смърт на якобинците!“ А най-много от всички крещеше Фра Пачифико, който се връщаше в манастира с магарето Джакобино, почти премаляло под тежестта на двата коша, препълнени с най-разнообразни провизии; то ревеше като господаря си, който се шегувате не особено духовито, че неговият събрат по просия оплаква поражението на своите сродници якобинците.