Сан Феличе

Но Палмиери поиска да се раздели със сина си колкото е възможно по-късно и, както преди десет години, придружи до последните къщи на Сан Джермано конника, като се облягаше на ръката му и водеше коня за юздата.

LXXIV ОТГОВОРЪТ НА ИМПЕРАТОРА

А времето вървеше с безучастната си точност и въпреки нападенията от бандите на Пронио, Гаетано Мамоне и Фра Дяволо френската армия продължаваше, безучастна като времето, тройното си напредване през Абруцо, Казерта и онази част от Кампания, чиито брегове се мият от Тиренско море. В Неапол бяха предупредени за всички движения на републиканците и още на 20-и знаеха, че главният корпус, с други думи — този, командван лично от генерал Шанпионе, е нощувал на 18-и в Сан Джермано и напредва към Капуа през Миняно и Калви.

На 20-и в осем часа сутринта княз Ди Малитерно и херцог Ди Рока Романа, всеки начело на полк доброволци, съставен от благородническата или богата младеж от Неапол и околностите му, отидоха да се сбогуват с кралицата и заминаха да посрещнат републиканците.

Колкото повече опасността наближаваше, толкова повече привържениците на краля и привържениците на кралицата се разделяха на два противникови лагера. Партията на краля се състоеше от кардинал Руфо, адмирал Карачоло, министъра на войната Ариола и от всички, които държаха на честта на неаполитанското име, искаха да се съпротивляват на всяка цена и да отбраняват Неапол до последна възможност. Партията на кралицата, съставена от сър Уилям, Ема Лайона, Нелсън, Ектън, Кастелчикала, Вани и Гуидобалди, искаше да напуснат Неапол, да избягат незабавно без борба.

Но сред всичко това съзнанието на кралицата беше смутено от голямо безпокойство; тя се страхуваше, че Ферари може всеки миг да се завърне. Като знае, че е бил нахално измамен и на кого трябва да се сърди за всички злополуки, сполетели кралството, кралят можеше като всеки слаб човек да почерпи дори от страха си за един момент сила и воля… И през този момент да се изтръгне завинаги от гнета, упражняван върху него от двадесет години насам от един министър, когото никога не бе обичал, и една съпруга, която бе престанал да обича. Докато беше млада и хубава, Каролина имаше непогрешимо средство да си възвръща краля и го използваше; но тя започваше, както се изразява Шекспир, да се спуска по долината на живота и кралят, заобиколен от млади и хубави жени, лесно се изплъзваше от нейния чар.

На 20-и вечерта имаше съвет: кралят се изказа открито и твърдо за отбрана. Съветът приключи в полунощ. От полунощ до един часа кралицата стоя в тъмната стая и отведе със себе си Паскуале ди Симоне, за да получи тайни нареждания от Ектън, който го чакаше в покоите на кралицата. В един и половина Дик замина за Беневенте, където още преди два дни беше изпратен с доверен коняр един от най-бързите коне от конюшните на Ектън.

Двадесет и първи започна с един от ония урагани, които в Неапол траят обикновено по три дни и са дали повод за поговорката: Nasce, pasce, mori, т.е. ражда се, наяжда се, умира.

Въпреки дъжда, който се изливаше на кратки порои, въпреки бурните пориви на вятъра населението предусещаше смътно приближаването на голяма катастрофа и се трупаше ръзвълнувано по улиците, площадите и кръстопътищата.

Но това, което сочеше някакво необикновено положение, беше обстоятелството, че народът се трупаше не в старите квартали; а когато казваме народът, имаме предвид онова множество моряци, рибари и ладзарони, което съставя неаполитанския народ. Забелязваха се, напротив, многобройни оживени групи, които говореха високо, ръкомахаха буйно, пръснати от улицата на вълнолома до дворцовия площад, с други думи, по целия булевард дел Кастело, покрай театъра Сан Карло и по улица Киайа. Заградили кралския дворец, тези групи като че наблюдаваха улица Толедо и страда дел Пилиеро. Най-после, трима души, добре известни от минали бунтове, говореха по-високо и по-разпалено се вълнуваха. Тримата мъже бяха Паскуале ди Симоне, бекайото, загрозен от раната, която пресичаше лицето му, останал без око, и Фра Пачифико, който не беше посветен в тайната и не знаеше за какво става дума, но бе пуснал юздата на буйния си и креслив език, удряше с лавровата тояга ту по паважа, ту по стената, ту по нещастния Джакобино, изкупителна жертва за страстите на ужасния францисканец.

При все че не знаеше какво чака, тази тълпа изглеждаше да чака някого или нещо; а кралят, който знаеше не повече от другите, но се тревожеше от това струпване, стоеше зад щора на прозорец от мецанина и галейки машинално Юпитер, гледаше тълпата, която издаваше от време на време викове, напомнящи гръмотевичен тътен или буботене на вода: „Да живее кралят!“ „Смърт на якобинците!“

Кралицата, разбрала къде е кралят, стоеше в съседната стая с Ектън, готова да действа според обстоятелствата, а в покоите на нейно величество Ема опаковаше с придворната дама Сан Марко най-секретните книжа и най-скъпите накити на височайшата си приятелка.