Сан Феличе

— Уви! Скъпи Салвато — отговори Палмиери, — тъкмо тази мнима смърт аз търсех, когато се оттеглих в манастир. Манастирът има това добро, че изобщо се бори победоносно с мисълта за самоубийство. След голямо страдание, след непоправима загуба да се оттеглиш в манастир, значи да се застреляш нравствено, да убиеш тялото, без да докоснеш душата, както казва църквата. И тъкмо оттук започва за мен съмнението, защото това правило е в противоречие с природата. По думите на църквата, да ограбиш човека, значи да се стремиш към съвършенство… А един потаен глас ми заявява, че колкото повече човекът е човек, колкото повече се раздава на цялото човечество чрез наука, милосърдие, гениалност, изкуство, добрина, толкова е по-добър. Който в това благочестиво убежище долавя най-малко земния шум, казват нашите братя, е най-далеко от земята и най-близо до Бога. Аз пожелах да превия тялото и духа си според това правило и още жив да се превърна в труп, но умът и тялото ми се възпротивиха и ми казаха: „Ако съвършенство съществува, то е в обратна посока. Живей в самота, но само за да удвоиш заради хората съкровището от придобити знания. Живей в съзерцание, но съзерцанието ти да бъде плодоносно, а не безплодно. Превърни страданието си в балсам, съставен от мъдрост, милосърдие и сълзи, за да го прилагаш върху чуждите страдания.“ Нали в „Илиадата“ е казано, че ръждата на Ахиловото копие лекува раните, нанесени от него? Вярно е, че нещастното човечество много ми помогна, като идваше при мене, когато се колебаех дали да отида при него, и като искаше за помощ едно живо, а не мъртво слово. И аз последвах призванието, което ме влечеше. На всички, които ме зовяха, отговарях: „Ето ме!“ Не станах по-съвършен, но сигурно станах по-полезен. И странно нещо, като се отлъчвах от празните правила, като слушах гласа на съвестта, който ми казваше: „Ти си погубил през живота си живота на трима души, вместо да се каеш, да постиш и да се молиш, което би било от полза само за тебе — ако приемем, че молитвата, постът и покаянието изкупват пролятата кръв — облекчавай колкото можеш повече съществувания и вярвай ми, благодарностите на тези, чийто живот си продължил и страдания успокоил, ще заглушат обвиненията на окаяниците, които си изпратил преди време да дадат пред върховния съдник отчет за престъпленията си.“

— Продължавайте този живот на милосърдие и преданост: вие сте на прав път, татко… Чух да говорят за вас и за ония, които са около вас: от тях се боят и ги почитат, а вас ви обичат и благославят.

— Но те са все пак по-щастливи от мене, поне от религиозно гледище. Те се огъват под вярата, аз се боря срещу съмнението. Защо Господ е поставил в своя рай прокълнатото дърво на знанието? Защо, за да достигнеш до вярата, трябва всякога да се отречеш от една част, най-здравата, често пъти най-добрата, на своя разум, докато неумолимата наука ни забранява не само да твърдим, но и да вярваме без доказателства?

— Разбирам ви, татко. Вие сте честен човек, без да се надявате на възмездие, вие сте добър човек, без да се надявате на награда. С една дума, не вярвате в друг живот освен настоящия.

— А ти вярваш ли? — попита Палмиери.

Салвато се усмихна.

— На моята възраст — каза той — човек се занимава малко с тези сериозни въпроси за живота и смъртта, макар че при моята професия аз съм непрестанно между живота и смъртта и често пъти по-близо до смъртта, отколкото старците, които с треперещи колене и побелели коси чукат пред вратите на Campo santo294.

И добави след минута мълчание:

— И аз почуках на тези врати, но ако не очаквах със сигурност отговор от гроба, очаквах го поне е надежда. Защо не постъпвате като мене, татко? Защо не се опитате като Хамлет да проникнете в гробната нощ и да потърсите какви сънища вълнуват мозъка ни във вечния сън? Защо, след като сте живели добре, се страхувате, че можете да умрете зле?

— Не се страхувам, че ще умра зле, дете мое. Страхувам се, че ще умра изцяло. Аз съм от тия, които не могат да проповядват това, в което не вярват. Моето изкуство не е така непогрешимо, за да може вечно да се бори срещу смъртта. Само Херкулес може да е сигурен, че всякога ще я побеждава. А когато, предчувствайки близкия си край, някой болен ми казва: „Вие не можете да сторите вече нищо за мене като лекар. Опитайте се да ме утешите, като не можете да ме изцерите“, вместо да се възползвам от отслабването на ума му, за да пробудя в него вяра, каквато нямам, аз замълчавам, за да не дам на един умиращ някакво твърдение без доказателства, някаква несигурна надежда. Не оспорвам съществуването на един свръхестествен свят, задоволявам се, и това е достатъчно, да не вярвам в него. А като не вярвам сам, не мога да го обещавам на ония, които го търсят в предсмъртния мрак. Като се боя, че не ще видя, когато затворя завинаги очи, нито жената, която обичах, нито сина, когото обичам, не мога да кажа на съпруга: „Ще видиш пак жена си“, нито на бащата: „Ще видиш пак детето си.“

— Но вие знаете, че аз видях отново майка си.