Сан Феличе

Колкото и да се показваше спокоен, младежът все пак се тревожеше от мисълта дали ще намери манастира Монте Касино затворен. Но като имаше на разположение само една нощ за посещението, което смяташе да направи тук, и като не можеше да отложи това посещение за следния ден, тръгна наслуки. Пристигнал в Сан Джермано в седем и половина вечерта с корпуса на генерал Шанпионе, той се осведоми, без да слиза от коня, дали познават между бенедиктинците от светата планина някой си отец Джузепе, лекар и хирург на манастира; и още същия миг му отговори хор от благословии и похвали. Брат Джузепе беше прочут на десет левги наоколо като най-опитен лекар, почитан за необикновеното му човеколюбие. Макар да се числеше към ордена само по облеклото си, тъй като не бе давал обет и беше само обикновен послушник, никой не се посвещаваше с повече християнска любов на човешките физически и нравствени страдания. Казваме нравствени, защото това, което най-много липсва на свещениците при даване на братска утеха, е, че като не са били никога бащи и съпрузи, като не са загубвали никога любима съпруга или обично дете, те не знаят земните слова, с които трябва да се говори на сърдечно осиротелите. В един великолепен стих Вергилий влага в устата на Дидона думите, че човек съчувства лесно на преживяна от самия него мъка. В това именно съчувстващо състрадание Господ е вложил облекчението на нравствените страдания. Да плачеш заедно с този, който страда, значи да го утешиш. А свещениците, които имат думи за всички страдания, рядко намират сълзи за мъката, колкото и страшна да е тя.

Съвсем не беше така с брат Джузепе, чийто минал живот всъщност никой не знаеше; той просто бе дошъл един ден в манастира и бе поискал да го приютят, срещу което щеше да се отплаща с професията си.

Предложението на брат Джузепе бе прието, дадоха му гостоприемство и оттогава не само със знанията си, но със сърцето, с душата, с цялата си личност той се отдаде на своите нови съграждани. Нямаше физическо или нравствено страдание, на което той да не беше готов денонощно да дава утеха или облекчение. За нравствените страдания намираше слова от глъбините на душата си. Човек би казал, че сам той е бил някога жертва на всички страдания, за които даваше утеха с всемогъщия балсам на сълзите, даден от Бога срещу тревоги, които биха били смъртоносни без това облекчение, както ни е дадено противодействието срещу отровите. За целител на физическите страдания брат Джузепе изглеждаше също така надарен от природата, както провидението го бе надарило за нравствените. Ако не изцеряваше всякога болестта, то почти всякога сполучваше да приспи болката. За да постигне това облекчаване на физическото страдание, минералното и растителното царство му бяха разкрили сякаш най-съкровените си тайни. Когато се случваше не някоя продължителна, ужасна болест, която разрушава постепенно един орган и води бавно към смърт, а внезапна злополука, поразила ненадейно жизнеността на организма, там именно брат Джузепе беше чудотворен оператор. Хирургическото бистури, инструмент за рязане в ръцете на други, се превръщаше в неговите ръце в инструмент за запазване. И за най-бедния, и за най-богатия ранен той знаеше и прилагаше всички предпазни мерки, открити от съвременната наука за по-безболезнено вкарване на желязото в раната. Било по внушение на пациента, било поради ловкостта на хирурга, болният посрещаше всякога с радост влизането му и когато брат Джузепе разтвореше пред страдалническото му легло страшната чанта с непознати инструменти, вместо чувство на страх у нещастния болен се пробуждаше всякога лъч на надежда.

Впрочем селяните от областта Казерта и от Абруцо, които познаваха до един брат Джузепе, го назоваваха с име, изразяващо чудесно невежествената им признателност за неговото физическо и нравствено влияние: наричаха го вълшебника.

Денем и нощем, без да се оплаче някога, че са нарушили заниманията му или са го събудили, когато е спял, в зимен студ и в лятна жега брат Джузепе без оплакване и недоволство, винаги усмихнат ставаше от леглото или от креслото си, запитваше пратеника: „Къде ще отидем?“ и тръгваше.

При този човек именно идваше младият републиканец; защото по синия плащ, по тривърхата шапка с трицветна кокарда на красивата, едновременно спокойна и войнствена глава, лесно можеше да се познае, дори ако човек не е попадал в главната квартира на главнокомандващия, че този нощен пътник е офицер от френската армия. Но за голяма изненада, вместо да намери, както очакваше, вратите на манастира затворени и дворът безшумен, той намери вратите разтворени, а камбаната, душата на манастирите, стенеща зловещо.

Той слезе, завърза коня за една желязна халка, покри го с плаща си с онази почти братска загриженост, която конникът проявява към своето животно, посъветва го да почака спокойно и търпеливо, както би говорил на разумно същество, престъпи прага, влезе в манастира, тръгна по един дълъг коридор и стигна до черквата, воден от малка светлинка и от отзвука на далечни песнопения. Там го чакаше злокобна гледка.