Сан Феличе

Насред храма беше сложен върху подиум ковчег, покрит със саван в бяло и черно; отстрани, до троновете, се молеха монаси; пред олтара и около ковчега горяха хиляди свещи; а бавно подръпваната камбана изпращаше от време на време в простора звънтящия си, тъжен стон. Смъртта бе влязла в манастира и бе оставила вратите отворени след себе си.

Младият офицер стигна до средата на храма; нито една глава не се обърна при звънтенето на шпорите му. Той погледна въпросително, с растяща тревога тия лица, защото между молещите се около ковчега не виждаше този, когото търсеше. Най-после, със запотено чело и треперещ глас се приближи до един от монасите, изправени неподвижно като римски сенатори пред своите тронове от слонова кост, напуснали сякаш поне духом този свят, за да придружат покойника в незнайното отвъд. И го попита, докосвайки с пръст рамото му:

— Кой е починал, отец?

— Светият ни игумен — отговори монахът.

Младежът си отдъхна.

После, сякаш му бяха потребни няколко минути, за да победи вълнението, което умееше така добре да задуши в гърдите си, че то не се проявяваше никога по лицето, след минутно мълчание, през което благородният му поглед се вдигна към небето, той запита:

— Дали брат Джузепе отсъства или е болен, та не го виждам между вас?

— Брат Джузепе не отсъства и не е болен. Той бодърства и се моли в килията си. А това е също молитва.

След това монахът повика един послушник:

— Заведете госта в килията на брат Джузепе.

И без да обърне глава, без да погледне нито един от двамата, на които говореше, монахът поднови пението и потъна в усамотението си. Що се отнася до неподвижността, не бе я прекъснал нито за миг.

Послушникът направи знак на офицера да го последва. И двамата тръгнаха по коридора; когато стигнаха към средата му, послушникът пое по едни величествени стълби, още по-величествени при слабата, треперлива светлина на восъчната свещ в ръката на момчето, от която всички предмети изглеждаха недействителни и подвижни. Така минаха четири етажа с килии; на четвъртия етаж момчето сви вляво; като стигнаха до края на коридора, то посочи на чужденеца една врата и каза:

— Ето килията на брат Джузепе.

Докато момчето се приближаваше към нея, за да я покаже, младият чужденец можа да прочете следните думи:

„В тишината Господ говори на човешкото сърце;

в самотата човек говори на Божието сърце.“

— Благодаря — отговори той на момчето.

То си тръгна без да продума, обзето вече от онова манастирско безразличие, с което монасите смятат, че доказват отречението си от човешките неща, а всъщност доказват само безразличието си към хората. Младежът се спря неподвижен пред вратата, с ръка на гърдите, за да успокои сякаш разтуптяното си сърце, загледан в отдалечаващото се момче и в светлата точица, която потъваше в гъстия мрак на огромния коридор. Момчето стигна до стълбите, хлътна бавно в тях, без да се обърне поне веднъж към този, когото бе довело. Отражението на свещта потрептя за миг по стената, още повече избледня и накрая съвсем изчезна, докато шумът от стъпките по плочите на стълбата продължи да отеква още няколко минути все по-слабо и по-слабо.

Дълбоко развълнуван от тези подробности на безучастния манастирски живот, младежът почука най-после на вратата.

— Влезте — обади се звучен глас, чиято жизненост, така различна от всичко, което бе видял и чул досега, го накара да потрепери.

Той отвори вратата и се озова пред един петдесетинагодишен мъж, който не изглеждаше на повече от четиридесет. Само една бръчка — от размисъл — пресичаше челото му; но никаква сребърна нишка — предвестник на старостта — не блестеше в разкошната черна коса, сред която напразно бихте търсили следа от монашеско подстригване. Облегнал дясната си ръка върху една мъртвешка глава, той обръщаше с лявата страниците на някаква книга, в която внимателно четеше. Лампа с абажур осветяваше тази картина, отделяйки я в своя светъл кръг, останалата част от стаята тънеше в полумрак. Младежът пристъпи с отворени обятия; четецът вдигна глава, погледна учудено елегантната униформа, която му се стори непозната; но щом облеченият в нея застана в светлия кръг, две възклицания се изтръгнаха едновременно от устата на двамата мъже:

— Салвато!

— Татко!

Бяха наистина бащата и синът, които след десетгодишна раздяла се виждаха отново; и щом се видяха, се хвърлиха в обятията си. Читателите ни навярно бяха разбрали, че нощният пътешественик е Салвато; но не бяха отгатнали може би, че брат Джузепе е баща му.

LXXIII БАЩАТА И СИНЪТ

Радостта на този баща, лишен отпреди десет години от всякаква семейна радост, почувствал при появата на сина му да се пробуждат всички най-нежни и най-буйни струни на бащинската любов, премина сякаш цялата гама на човешките чувства и се изрази с очарователна нежност и страхотна буйност, напомняйки гукане на гълъб и рева на лъв.