Сан Феличе

— Не ти, дете мое. Една жена от народа, с простоват разум, слисана от уплаха, каза: „До леглото на детето имаше един призрак, който люлееше сина си и му пееше.“ А пък аз, още млад, любител на чудеса, отговорих: „Да, възможно е“, дори вярвах, че е било така. Но когато почнем да остаряваме — трябва да знаеш това, Салвато — когато почнем да остаряваме, ни обзема съмнение, защото тогава вече се приближаваме към страшната и неизбежна действителност. Колко пъти в тази килия, сам с разяждащата мисъл за небитието, която навлиза при определена възраст в живота ни и вече не го напуска като невидим, но осезаем призрак, който върви редом с нас, колко пъти пред това разпятие съм коленичил с онзи спомен, с поетичната легенда от твоето детство и в часа, когато, според преданията, се явяват призраците, потънал в пълен мрак, съм се молил Богу да повтори пред мене чудото, което бе направил за тебе. Но Господ никога не благоволи да отговори. Зная, че не е длъжен да дава на прашинка като мене проявления за мощта и волята си, но все пак би проявил добрина, милост и състрадание, ако би изпълнил молбата ми. Не го направи.

— Ще го направи, татко.

— Не, това би било чудо, а логичният ред на природата не допуска чудеса. Освен това какво сме ние, та Бог да си даде труд в своята неизменна вечност да промени хода, който е наложил на своето творение? Какво сме ние за него? Една незабележима проява на материята, върху която от хиляди столетия се извършва сложно, необяснимо, преходно явление, наричано живот. В растителния свят това явление се проявява от мъха до дъба, в животинския — от инфузорията до мастодонта. Шедьовърът в растителния свят мимозата, шедьовърът в животинския свят е човекът. Какво създава превъзходството на Платоновото двуного без пера295 над другите животни? Простата случайност. Случило се е да получи най-високия номер по стълбицата на творението: този номер е поставил личността му малко над неговите по-нискостоящи братя. Какво са омировци, пиндаровци, есхиловци, сократовци, перикловци, фидиевци, демостеновци, цезаровци, вергилиевци, юстияиановци, Карл Велики? Малко по-добре устроени мозъци от тоя на слона, малко по-съвършени от маймунските. Каква е отликата на това съвършенство? Заместването на инстинкта с разум. Доказателство за по-висшето ни устройство? Способността да говорим, вместо да лаем или ревем. Но щом смъртта настъпи, щом отнеме говора, щом разруши разума, щом черепът на Карл Велики, Юстиниан, Вергилий, Цезар, Демостен, Фидий, Перикъл, Сократ, Есхил, Пиндар или Омир се напълни като черепа на Йорик чисто и просто с кал, всичко е свършено: комедията на живота е изиграна, свещта във фенера угасва и не ще се запали отново! Ти си виждал често дъга, дете мое. Огромна дъга, която стига от единия до другия край на кръгозора и се извисява до облаците, но в двата си края опира в земята: тези два края са детето и старецът. Изучи детето и ще видиш, че колкото повече мозъкът му се развива, мисълта, с други думи, душата му също се развива, усъвършенства, съзрява. Изучи стареца и ще видиш, напротив, че колкото повече мозъкът се уморява, смалява, атрофира, мисълта, с други думи, душата, помътнява, помрачава се, угасва. Родена заедно с нас, тя следва плодоносния растеж на младостта, и тъй като трябва да загине с нас, ще последва старостта в безплодния й упадък. Къде е бил човек, преди да се роди? Никой не знае. Какво е бил? Нищо. Какво ще бъде, когато престане да съществува? Нищо, с други думи — това, което е бил, преди да се роди. Ще се преродим в друг вид, ни казва надеждата, ще минем в по-добър свят, казва гордостта. Какво значение има това за мене, ако по време на пътуването съм изгубил паметта си, забравил съм това, което съм преживял, ако вечният мрак отпреди люлката трябва да настъпи и отвъд гроба? В деня, когато запази спомена за своите превращения и странствания, човек ще стане безсмъртен и смъртта ще бъде само едно произшествие в неговото безсмъртие. Само Питагор си е припомнял предишния живот. Какво е обаче един чудотворец, който помни, пред цял свят, който не си спомня нищо?… Но — поклати глава Палмиери — стига по този тъжен въпрос. Тези лоши мисли се пораждат от самотата. Аз ти разказах моя живот, разкажи ми ти твоя. На твоята възраст живот се пише със златни букви. Изпрати лъч от твоята зора и от твоите надежди сред моя залез и съмнения. Говори, скъпи ми Салвато! Накарай ме да забравя дори звука на гласа си, дори ехото от думите си.

Младежът послуша. И той имаше какво да разказва на баща си — цялата зора на своя живот. Разказа му за сраженията, победите, опасностите, любовта си. Палмиери се усмихваше и плачеше. Поиска да види раната, преслуша гърдите и тъй като бащата не се уморяваше да разпитва, а синът да отговаря, те дочакаха така деня, а заедно с деня и звука на барабана и тромпетите, които ги предупреждаваха, че е време да се разделят.