Сан Феличе

Огледа огромния, едва осветен салон — страхуваха се да не би едно прекалено осветление да събуди подозрения за заминаване — и видя всички бегълци събрани или по-точно пръснати на групи. Главната група се състоеше от кралицата, любимия й син принц Леополд, малкия принц Алберт, четири принцеси и Ема Лайона. Кралицата седеше на канапе до Ема Лайона, която държеше в скута си принц Алберт, неин любимец, а принц Леополд бе облегнал глава на рамото на майка си. Четирите принцеси седяха или лежаха на килима до кралицата.

Ектън, сър Уилям, княз Ди Кастелчикала разговаряха прави пред един прозорец и слушаха плющенето на вятъра и дъжда по стъклата.

Друга група от придворни дами, между които се виждаше графиня Ди Сан Марко, най-доверено лице на кралицата, бяха около една маса.

Най-после, далече от всички, едва видим в тъмнината, се очертаваше силуетът на Дик, който така умело и вярно бе изпълнил тоя ден заповедите на господаря си и на кралицата, та можеше вече да я смята донякъде за своя господарка.

При влизането на краля всички станаха и се обърнаха към него, но той махна с ръка всеки да остане на мястото си.

— Не се безпокойте, не се безпокойте — каза той. — Не си струва труда вече.

И седна в кресло близо до вратата, откъдето бе влязъл, като сложи между коленете си главата на Юпитер.

Щом чу гласа на баща си, принц Алберт, когото кралицата не обичаше и който търсеше при другите така необходимата и ценна за децата обич, каквато не намираше у майка си, се плъзна от коленете на Ема и отиде да поднесе до устните на краля своето бледо, болнаво чело, скрито под буйна руса коса. Кралят отстрани косите на детето, целуна го по челото и след като го задържа замислено за миг до гърдите си, го върна при Ема Ла-йона, която то наричаше „майчица“.

В мрачната зала цареше зловеща тишина; тези, които разговаряха, приказваха съвсем тихо. В десет и половина граф фон Турн, германец на неаполитанска служба, поставен заедно с маркиз Ди Ница, командващ португалския флот, под заповедите на Нелсън, трябваше да влезе в двореца през тайния вход и Спиралната стълба. За тази цел граф фон Турн бе получил ключ от отделението на кралицата, което чрез една-единствена здрава, масивна врата беше свързано с изхода към военното пристанище.

Часовникът удари десет и половина сред пълна тишина. Почти веднага някой почука на междинната врата. Защо граф фон Турн чукаше, вместо да си отвори, като имаше ключ?

При извънредни обстоятелства, каквито бяха сегашните, всяко нещо, което при друго положение би предизвикало само смущение и безпокойство, сега вдъхваше ужас.

Кралицата потрепера и стана.

— Кой ли е пак? — попита тя.

Кралят се задоволи да погледне; той не знаеше нищо за взетите мерки.

— Не може да бъде друг освен граф фон Турн — отговори винаги спокойният и разсъдлив Ектън.

— Но защо чука, като му дадох ключ?

— Ако ваше величество разрешава, ще отида да видя — каза Ектън.

— Идете — отвърна кралицата.

Ектън запали свещ в един свещник и тръгна по коридора. Кралицата го проследи с тревожен поглед. Зловещата тишина стана почти гробна. След няколко минути Ектън се върна.

— Какво има? — попита кралицата.

— Навярно вратата не е била отваряна отдавна и ключът се е счупил в ключалката. Графът почукал, за да запита дали няма възможност да се отвори вратата отвътре. Опитах, но няма никаква възможност.

— Какво ще правим тогава?

— Ще я изкъртим.

— Дадохте ли му нареждане?

— Да, мадам, и той вече го изпълнява.

Чуха се наистина силни удари по вратата, след това трясък от пропукване. Във всеки от тия звуци имаше нещо зловещо. После се чуха приближаващи стъпки, вратата на салона се отвори и граф фон Турн се показа.

— Моля за извинение от ваши величества — каза той — за шума, който причиних, и за средствата, към които бях принуден да прибягна, но счупването на ключа беше съвършено непредвидена злополука.

— Която е знамение — каза кралицата.

— Ако е знамение — обади се кралят с обичайния си здрав разум, — то показва, че ще сторим по-добре да останем, отколкото да заминем.

Кралицата се уплаши да не би височайшият й съпруг да прояви отново воля.

— Ще заминем — каза тя.

— Всичко е готово, мадам — продължи граф фон Турн, — но моля за позволение да предам на краля заповедта, която получих тази вечер от адмирал Нелсън.

Кралят стана и се приближи до свещника, където граф фон Турн го чакаше с хартия в ръка.

— Прочетете, господарю — каза той.

— Заповедта е на английски — отвърна кралят, — а пък аз не зная английски.

— Аз ще я преведа на ваше величество.

„До адмирал граф фон Турн

Неаполитанския залив, 21 декември

Подгответе за изгаряне неаполитанските фрегати и корвети.“

— Какво казвате? — попита кралят.

Граф фон Турн повтори: „Подгответе за изгаряне неаполитанските фрегати и корвети.“

— Сигурен ли сте, че не грешите? — попита кралят.

— Сигурен съм, господарю.

— А защо ще се изгарят фрегати и корвети, които струват толкова скъпо и са били строени цели десет години?