Сан Феличе

Не само именитите бегълци трябваше да се борят в тази страшна нощ с вятъра и морето. В два и половина рицарят Сан Феличе се прибра според обичая си вкъщи и развълнуван съвсем не според обичая си, извика два пъти:

— Луиза! Луиза!

Луиза се втурна в коридора, защото по гласа на съпруга си разбра, че става нещо необичайно; и се убеди в това, щом го видя.

Рицарят беше наистина съвсем пребледнял. Видял бе от прозорците на библиотеката случката на улица Сан Карло, с други думи, мъченическата смърт на нещастния Ферари. Тъй като въпреки кротката си външност рицарят беше необикновено храбър, с онази храброст, която дълбоката човечност вдъхва на смелите сърца, първият му подтик беше да слезе и да изтича в помощ на кралския куриер, когото веднага бе познал; но пред вратата на библиотеката бе спрян от престолонаследника, който го запита със студения си, изнежен глас:

— Къде отивате, Сан Феличе?

— Къде отивам ли?… Къде отивам?… — отговори Сан Феличе. — Нима ваше височество не знае какво става?

— Зная, убиват някого… Но толкова рядко ли колят човек из неаполитанските улици, та сте се разтревожили до такава степен?

— Само че този, когото убиват, е кралски служител.

— Зная.

— Куриерът Ферари.

— Познах го.

— Но как и защо ще колят тоя нещастник с викове: „Смърт на якобинците!“, когато той беше един от най-верните служители на краля?

— Как и защо ли? Чели ли сте кореспонденцията на Макиавели, представител на светлейшата флорентинска република в Болоня?

— Разбира се, че съм я чел, ваше височество.

— Е, добре, тогава знаете как е отговорил той на флорентинските сановници по повод убийството на Рамира д’Орко, разсечен на четири части, набити на четири кола в четирите ъгъла на площад Имола?

— Флорентинец ли е бил Рамиро д’Орко?

— Да, и затова флорентинският сенат смятал, че е в правото си да иска от своя посланик подробности по тази странна смърт.

Сан Феличе се порови из паметта си.

— Макиавели отговорил: „Светлейши синьори, по повод смъртта на Рамиро д’Орко мога да ви кажа само това, че Чезаре Борджия е владетел, който най-добре умее да създава и унищожава хората, според както са заслужили.“

— Е, добре — отговори Калабрийският херцог с бледа усмивка, — качете се отново на стълбата си, драги ми рицарю, и преценете там отговора на Макиавели.

Рицарят се качи отново на стълбата си, но не бе минал и три стъпала и разбра, че Ферари е бил погубен от ръката на човек, заинтересован от смъртта му.

След четвърт час повикаха принца при баща му.

— Не напускайте двореца, докато не се видим отново — каза Калабрийският херцог на рицаря, — защото по всяка вероятност ще мога да ви съобщя нещо ново.

И наистина след по-малко от час принцът се върна.

— Сан Феличе — каза той, — помните ли обещанието си да ме придружите до Сицилия?

— Да, монсеньор.

— Готов ли сте все още да го изпълните?

— Разбира се. Само че, монсеньор…

— Какво има?

— Когато съобщих на синьора Сан Феличе каква чест ми оказа ваше величество…

— И?

— Тя поиска да ме придружи.

Принцът ахна радостно.

— Благодаря ви за добрата вест, рицарю! — извика той. — Принцесата ще има достойна другарка. Зная, Сан Феличе, че вашата съпруга е примерна жена, и вие помпите желанието ми тя да бъде придворна дама на принцесата — защото тогава щеше да бъде и на думи, и фактически истинска придворна дама, но вие ми отказахте. Днес тя идва сама при нас. Кажете й, скъпи ми рицарю, че е добре дошла.

— Ще й кажа, монсеньор.

— Чакайте, не съм ви казал всичко.

— Да, наистина.

— Всички заминаваме тази нощ. Рицарят го погледна смаян.

— Мислех — каза той, — че кралят е решил да замине само в краен случай.

— Да, но всичко се обърна наопаки с убийството на Ферари. В десет и половина негово величество напуска двореца и заедно с кралицата, принцесите, двамата ми братя, посланиците и министрите отива на кораба на лорд Нелсън.

— Защо не на неаполитански кораб? Струва ми се, че е оскърбление за целия неаполитански флот да се даде такова предпочитание на един английски кораб.

— Така пожелала кралицата, а навярно за компенсация аз ще отплавам с кораба на адмирал Карачоло, следователно и вие заедно с мене.

— В колко часа?

— Не зная още никакви подробности, ще наредя да ви съобщят. Във всеки случай пригответе се, ще тръгнем навярно между десет часа и полунощ.

— Добре, монсеньор.

Принцът улови ръката му и го погледна:

— Знаете, че разчитам на вас.

— Дадох дума на ваше височество — отговори с поклон Сан Феличе, — а за мене е толкова голяма чест да ви придружа, та не ще се поколебая да приема тази чест.

После взе шапката и чадъра си и излезе.

Улиците бяха още задръстени от шумни тълпи; два-три огъня горяха на самия дворцов площад; на жарта им печаха късове месо от коня на Ферари. Самият нещастен куриер беше разсечен на парчета. Едни бяха грабнали нозете, друга ръцете; наболи ги бяха на заострени тояги — ладзароните нямаха още нито пики, нито щикове — и разнасяха из улиците тия отвратителни трофеи с викове:

— Да живее кралят! Смърт на якобинците!