Сан Феличе

Тази толкова пламенна любов, тази така дълбока радост, която откриваше във всеки ред от писмата на младия офицер, й разкъсваше сърцето, особено като помислеше на какво горчиво разочарование е обречен Салвато, когато, изпълнен с надежда и сигурност, очакващ да намери прозореца отворен и Луиза в стаята, където тя така горчиво плачеше в този миг, ще намери прозореца затворен и нито следа от Луиза. Но въпреки това тя не се разкайваше за това, което бе обещала или по-скоро предложила: дори ако трябваше да избира сега, когато часът за тръгване бе вече настъпил, тя би постъпила пак така, както вече бе решила. Повика Джованина.

Девойката дотича, видяла бе Микеле в кухнята и подозираше, че става нещо необичайно.

— Нина — каза господарката й, — тази нощ напускаме Неапол. На вас оставям грижата да приберете в куфарите вещите, които са необходими за всекидневния ми живот. Вие ги знаете не по-зле от мене, нали?

— Зная ги, разбира се — отговори камериерката, — и ще изпълня нарежданията на синьората, но синьората ще трябва да бъде така добра да ми обясни един въпрос.

— Какъв въпрос? Кажете, Нина — отговори Луиза Сан Феличе, малко изненадана от растящата твърдост в отговора на девойката при дадената заповед.

— За думите „напускаме Неапол“. Синьората каза такова нещо, струва ми се.

— Казах, разбира се.

— Дали синьората разчита да ме вземе със себе си?

— Да, ако желаете, но ако не ви е приятно…

Нина видя, че бе прекалила.

— Ако зависех само от себе си, с най-голямо удоволствие бих придружила синьората до края на света — каза тя, — но за нещастие имам семейство.

— Не е нещастие човек да има семейство, мила — възрази безкрайно нежно Луиза.

— Простете, синьора, ако говоря прекалено откровено…

— Няма защо да се извинявате. Казахте, че имате семейство, и щяхте да кажете навярно, че това семейство не ви позволява да напуснете Неапол.

— Да, синьора, сигурна съм в това — побърза да отговори Джованина.

— А ще ви позволи ли това семейство — продължи Луиза, току-що решила, че за Салвато ще бъде по-добре, като не намери нея, да намери някого, с когото ще може да разговаря за нея, вместо да се озове пред затворена врата и безгласен дом, — ще ви позволи ли това семейство да останете тук като доверено лице, натоварено да пази къщата?

— О, то се знае — извика Нина с оживление, което би отворило очите на Луиза, ако тя имаше и най-малко подозрение за чувствата, стаени в сърцето на девойката.

И добави по-спокойно:

— За мене ще бъде всякога чест и удоволствие да бдя за интересите на синьората.

— Добре тогава, Нина, макар да съм свикнала да ми прислужвате, ще останете — каза младата жена. — Може би няма да отсъстваме дълго. През време на това отсъствие, ако някой дойде да ме потърси — запомнете добре какво ви казвам, Нина! — ще кажете, че съпругът ми е бил длъжен да придружава принца, а пък аз съм била длъжна да придружавам съпруга си, ще кажете — защото, като не искате да напуснете Неапол, вие най-добре ще разберете колко трябва да страдам аз, че го напускам — ще кажете, че със сълзи на очи съм се сбогувала с всяка стая в този дом и с всяка вещ в тези стаи. А като кажете това, ще знаете, че не говорите празни думи, защото сте видели сълзите ми.

Гласът на Луиза заглъхна в ридания. Нина я гледаше почти радостно: господарката й бе закрила с кърпичка очите си и не можеше да зърне мимолетното изражение на лицето й.

— Ами… — тя се поколеба за миг — ако дойде синьор Салвато, какво да кажа на него?

Луиза откри лице и каза съвършено спокойно:

— Че продължавам да го обичам и ще го обичам, докато съм жива. А сега кажете на Микеле да не се отдалечава: трябва да говоря с него преди заминаването и разчитам да ме отведе до лодката.

Нина излезе.

Щом остана сама, Луиза долепи лице до възглавницата на леглото, целуна следата, оставена от собствената й глава, и също излезе. Часовникът току-що бе ударил три и с обичайната си, ненарушима точност рицарят влезе в трапезарията през вратата откъм кабинета му, докато Луиза влезе през вратата откъм спалнята.

Микеле беше на входната площадка.

Рицарят го потърси с поглед.

— Къде е Микеле? — запита той. — Надявам се, че не си е отишъл.

— Не — каза Луиза. — Ето го. Ела, Микеле! Рицарят те вика, а пък и аз трябва да поговоря с тебе.

Микеле влезе.

— Знаеш ли какво направи този момък? — попита рицарят и сложи ръка върху рамото на Луиза.

— Не — промълви младата жена, — сигурно нещо добро.

И добави тъжно.

— Из Маринела го наричат Лудия Микеле, но приятелството му към нас, поне според мене, е равно на разум.

— Ей Богу, чудесно казано! — обади се Микеле.

— Вярно е, че не си струва труда да го разправям — продължи Сан Феличе с кротката си усмивка, — аз съм така разсеян, та не ти казах нищо, когато се прибрах, но той по всяка вероятност ми спаси живота.

— Ами, ами! — промълви Микеле.

— Спасил ви е живота ли? Как? — запита Луиза с внезапно променен глас.