Сан Феличе

— И така, Микеле — каза рицарят, като стана от трапезата, — имам честната ти дума — няма да оставиш Луиза, докато не я видиш настанена в лодката.

— Бъдете спокоен, отсега нататък ще се отделя от нея колкото сянката й в слънчев ден, особено като не зная кой какво е правил днес със собствената си сянка.

Рицарят трябваше да постави в ред книжата си, да опакова книгите, да вземе със себе си всички започнати ръкописи, затова се прибра в кабинета си.

А Микеле, който нямаше друга работа, освен да гледа сестра си, я загледа добродушно и като видя едрите сълзи, които се стичаха безгласно от хубавите й очи по бузите, каза:

— Все едно, има хора с голям късмет, и рицарят е от тях. Mannaggia la Madonna! Асунта не би направила за мене това, което ти правиш за него.

Луиза стана; колкото и бързо да се прибра в стаята си, колкото и пъргаво да затвори вратата, Микеле чу риданията, които я задавиха, щом остана сама.

Видяхме вече при друг случай, когато не Луиза, а Салвато напускаше Неапол, как стрелката на часовника се движеше полека и неуверено по циферблата. Две сърца следяха заедно с нас нейното движение; но опрени едно до друго, те сигурно страдаха от това по-малко, отколкото сега клетото самотно сърце, чиято единствена опора беше чувството за изпълнен дълг.

Както нравеше обикновено, Луиза само мина през стаята си, за да отиде на пръсти в стаята на Салвато. На минаване през коридора чу малко изненадана гласа на Джованина, която пееше една весела неаполитанска песен. При звука на тази малко ненавременна радост Луиза въздъхна и само си каза:

— Горката девойка! Радва се, че няма да напусне Неапол. Ако бях свободна и можех да остана като нея в Неапол, и аз щях да пея някоя весела неаполитанска песен.

Тя влезе в стаята още по-потисната отпреди поради тази радост, така противоречаща на нейната мъка. Излишно е да казваме какви мисли обзеха сърцето й, щом влезе в светилището на своята любов. Целият й живот мина отново пред очите й; казваме целият й живот, защото, според спомените си, тя бе живяла само през шестте седмици, които Салвато бе прекарал в тази стая.

И сега не само всеки ден, но всеки миг — от минутата, когато раненият бе положен върху страдалческото легло, до минутата, когато, облегнат на ръката й, вече почти оздравял, бе излязъл от този дом през прозореца към уличката; когато преди да се прехвърли, бе притиснал в първа и последна целувка устни върху нейните, вливайки своята душа в гърдите й — сега всеки ден и всеки миг, тъжен или весел, мрачен или светъл, минаваше пред нея. И както всякога със затворени очи, но с отворена дута, тя следваше дългата им бяла поредица, когато чу, че някой подраска леко на вратата и Микеле прошепна през ключалката с най-нежен глас:

— Аз съм, сестрице.

— Влез, Микеле, влез — отговори тя, — много добре знаеш, че всякога можеш да влезеш.

Микеле влезе с писмо в ръка.

Луиза втренчи поглед в писмото, задъхана, с протегнати ръце. Дали щеше да има безграничната утеха да получи в такъв миг още едно писмо от Салвато?

— Писмо от Портичи — каза Микеле. — Взех го от ръцете на раздавача и ти го нося.

— Ох, дай го, дай го! — извика Луиза. — От него е.

Микеле й подаде писмото и отиде да затвори вратата. Но преди да я затвори, попита:

— Да остана ли? Или да си отида?

— Остани, остани — извика Луиза. — Знаеш, че от тебе нямам тайни.

Микеле не излезе, но застана до вратата.

Луиза отвори нетърпеливо писмото и както винаги напразно се опита да чете. Сълзите и вълнението разстилаха пред очите й мъгла, която се разсейваше едва след няколко секунди.

Най-после можа да прочете:

„Сан Джермано, 19 декември сутринта.“

— В Сан Джермано е, или по-точно е бил там, когато е писал писмото — каза тя на Микеле.

— Чети, сестрице — отговори момъкът, — ще ти олекне.

Тя продължи — защото бе прекъснала четенето, за да си поеме дъх, като отметна глава назад и притисна писмото до сърцето си: