Сан Феличе

И въпреки почитта към етикета кралицата слезе първа в лодката. Свикнали да слушат повече кралицата, отколкото краля, младите принцеси и принц Леополд я последваха, както лебед-чета следват майка си.

Само малкият принц Алберт пусна ръката на Ема Лайона, изтича до краля, улови го за ръкава и го задърпа към лодката:

— Ела с нас, татко! — каза той.

Кралят можеше да окаже съпротива само ако някой го поддържа. Той се огледа наоколо, за да види дали ще срещне подкрепа у някого; но при този поглед, който беше все пак повече умолителен, отколкото заплашителен, всички сведоха очи. Кралицата имаше за помощник страха на едни, егоизма на други. Кралят се почувства съвършено сам, изоставен, наведе глава и — воден от малкия принц, повел сам кучето си, което единствено споделяше мнението му да не напускат сушата — слезе в лодката, седна малко настрана и каза:

— Щом всички искате… Хайде, Юпитер, ела!

Щом кралят седна, лейтенантът, който изпълняваше службата на боцман за кралската лодка, извика:

— Отпуснете платната!

Двама моряци с куки отблъснаха лодката от брега, веслата се потопиха и лодката отплава към изхода на пристанището.

Лодките, отредени за останалите пътници, се приближиха последователно до кея, поеха благородния си товар и последваха кралската лодка.

Това тайно нощно заминаване под писъците на бурята и воя на вълните никак не приличаше на радостното тържество от 22 септември, когато под палещите лъчи на есенното слънце, пред гладкото море, под звуците на музика от Чимароза, на черковни камбани и оръдейни салюти тръгваха да посрещнат абукирския победител. Само три месеца бяха минали оттогава, а днес бяха принудени да бягат от французите, за чието поражение така прибързано тържествуваха, и то среднощ, в тъмнина и бурно море, за да искат убежище на същия „Вангард“, тържествено посрещнат тогава.

Сега беше въпрос да стигнат до него.

Нелсън се бе приближил до входа на пристанището толкова, колкото позволяваше безопасността на кораба му; но все пак оставаше да се мине четвърт миля между военното пристанище и адмиралския кораб. При този преход лодките можеха десет пъти да потънат. И наистина, колкото повече кралската лодка — читателите ще ни позволят при това тежко положение да се занимаем по-специално с нея — колкото повече кралската лодка напредваше към изхода на пристанището, толкова повече опасността ставаше действителна и заплашителна. Тласкано, както казахме, от югозападния вятър, който идва откъм бреговете на Африка и Испания и минава между Сицилия и Сардиния, между Иския и Капри, без да срещне пречка от Балеарските острови до подножието на Везувий, морето търкаляше огромни вълни, които с приближаването си към сушата се връщаха обратно и заплашваха да погълнат слабите плавателни съдове под своите влажни сводове, напомнящи в тъмнината зверска паст, готова да ги разкъса.

Наближавайки границата, където щяха да минат от едно сравнително спокойно към едно яростно море, и кралицата дори усети, че сърцето й се свива и решителността й се разколебава. А кралят, неподвижен и безмълвен, стиснал конвулсивно врата на кучето, свито между коленете му, гледаше с втренчени, разширени от страх зеници дългите вълни, които се втурваха като стадо моржове срещу вълнолома, разбиваха се о гранитната преграда, пръскаха се със зловещ стон в подножието й и пращаха над стената капчици неуловима, трептяща пяна, искряща в тъмнината като сребърен дъжд.

Въпреки тази ужасна проява на морето граф фон Турн, спазвайки строго получените заповеди, се опита да мине препятствието и да преодолее съпротивата. Изправен при носа на лодката, забил крака в пода благодарение на моряшката устойчивост, която се придобива само след дългогодишно плаване, застанал срещу вятъра, който бе отнесъл шапката му, и срещу морето, което го обливаше с воден прах, той насърчаваше гребците само с три думи, повтаряни от време на време с монотонен, но твърд глас:

— Гребете здраво! Гребете!

Лодката напредваше.

Но когато стигнаха до споменатата от нас граница, борбата стана тежка. Три пъти лодката се прехвърли победоносно над вълните и се плъзна отвъд; но три пъти следващата вълна я отблъсна назад.

Самият граф фон Турн разбра, че е безумие да се бори с такъв противник и се обърна да запита краля:

— Какво заповядвате, господари?

Но не успя да довърши фразата. При раздвижването му, в секундата, когато бе имал неблагоразумието да изостави ръководството на лодката, нова вълна, по-висока и по-яростна от досегашните, връхлетя върху лодката и я заля. Лодката потрепера и пропука. Помислили, че е настъпил последният им час, кралицата и младите принцеси изпищяха; кучето зловещо изръмжа.

— Назад! — извика кралицата на граф фон Турн. — Да излезем в открито море при такова време значи да предизвикваме Бога. А освен това морето може би ще се успокои към пет часа сутринта.

Явно възхитени от дадената заповед, гребците рязко обърнаха към пристанището и спряха пред най-близкия кей до морския ръкав.

LXXVI КОГАТО МИКЕЛЕ СЕ СКАРВА СЕРИОЗНО С БЕКАЙОТО