Сан Феличе

Добавили бяхме, че една от невероятните, почти невъзможни личности, които вмъкнахме в нашата книга, за да може Неапол от времето на своята революция да бъде представен пред читателите в своя истински облик, това е — от другия край на обществената стълба — чудовището, полутигър-полугорила, именувано Гаетано Мамоне.

Само един автор твърди, когато говори за него, че го е познавал лично; това е Куоко. Всички други само възпроизвеждат казаното от него:

„Мамоне Гаетано, отначало мелничар, след това главатар на въстаниците от Сора, беше кръвожадно чудовище, чиято жестокост не може да се сравни с нищо. В продължение на два месеца в една съвсем малка област той разстреля триста и петдесет нещастници, без да броим почти двойно толкова убити от неговите сподвижници. Не говоря за кланетата, насилията, пожарищата; не говоря за страшните ями, където хвърляше нещастниците, попаднали в ръцете му, нито за новите начини на избиване, измислени от жестокостта му: той възобнови изобретенията на Прокруст9 и Мезенций10. Беше толкова кръвожаден, че пиеше кръвта на тези, които бе убил или заповядал да убият. Пишещият тези редове го е виждал как пие собствената си кръв след кръвопускане и с каква жажда търсеше в бръснарница кръвта на хора, на които са пускали кръв преди него. Почти всякога имаше на трапезата си някоя отрязана глава и пиеше от човешки череп.“

На това именно чудовище Фердинанд Сицилиански пишеше: „Генерале, приятелю мой.“

Що се отнася до останалите герои — имаме предвид все историческите лица — те са малко по-човечни: кралица Мария-Каролина, за която бихме се опитали да дадем предварителна скица, ако тя не беше вече дадена в едри щрихи във великолепната реч на принц Наполеон в сената, която се помни от всички; Нелсън, чиято биография е писана от Ламартин; Ема Лайона, която в императорската библиотека може да видите на двадесет портрета; Шанпионе, чието име е записано в първите страници на нашата революция, генералът, който като Марсо, като Ош, като Клебер, като Дезе, като баща ми има щастието да не преживее царството на свободата; и накрая, някои от ония велики поетични образи, които блясват сред политическите катаклизми и във Франция се наричат Дантон, Камий Демулен, Бирон, Байи, мадам Ролан, а в Неапол се именуват Еторе Карафа, Мантоне, Скипане, Чирило, Чимароза, Елеонора Пиментеле.

Колкото до героинята, дала името си на тази книга, нека кажем и една дума не за самата нея, а за името й: Ла Сан Феличе.

Когато говорят за благородна или просто видна дама, във Франция я наричат мадам; в Англия милейди или мисис; в Италия, страна на свойските обноски, казват: ла еди-коя си; у нас подобно обръщение би се сметнало обидно; в Италия, особено в Неапол, това е почти благородническа титла11.

Никому в Неапол, когато говори за нещастната жена, станала историческа личност с необикновените си страдания, не би хрумнало да каже: „Мадам Сан Феличе“ или „съпругата на рицаря Сан Феличе“.

Казват просто: Ла Сан Феличе.

Аз сметнах, че съм длъжен да запазя без никакво изменение за книгата си името, което заемам от героинята.

И така, драги читатели, като ви казах, каквото имаше да ви казвам, да пристъпим, ако позволите, към същността.

Александър Дюма

I КАПИТАНСКАТА ГАЛЕРА

Между скалата, на която Вергилий, изкопал там гроб за рога на Хектор, е наложил името Мизенски нос и носа Кампанела, където на един от склоновете се е родил изобретателят на компаса12, а по друг е скитал изгнаният автор на „Освободеният Ерусалим“13, се открива великолепният Неаполитански залив.

Този вечно засмян залив, кръстосван непрестанно от хиляди лодки, огласян безспир от музикални инструменти и песни, беше на 22 септември 1798 година по-шумен и по-оживен от всеки друг път.

След непоносимата лятна жега и преди капризните есенни дъждове септември е прекрасен в Неапол, а денят, от който започват първите страници на нашия разказ, беше един от най-прекрасните на тоя месец.

Слънцето разливаше златиста светлина над просторния амфитеатър от хълмове, протегнал сякаш едната си ръка до Низида, а другата до Портили, за да притисне честития град към склоновете на Сан Елме, увенчана с древната крепост на анжуйските князе като с победен венец, сложен върху челото на съвременната Партенопа14.

Заливът, необятна лазурна шир, напомняща килим, изпъстрен със златни нишки, потръпваше от лек, успокоителен, уханен утринен ветрец, така приятен, че извикваше неизразима усмивка по лицата, които галеше; така животворен, че след като го вдъхне, човек изпитва неудържим устрем към безкрая, започва да си въобразява гордо, че е или най-малко може да стане бог, а земният мир му се струва само еднодневен подслон, съграден по пътя към небесата.

Черквата Сан Фердинандо, на ъгъла на улица Толедо и площад Сан Фердинандо, отзвъни осем часа.