Сан Феличе

Последният отглас на звука, отмерващ времето, бе току-що заглъхнал в простора, когато хиляди камбани от триста неаполски черкви екнаха весело и шумно от своите звънарни, а оръдията от укрепленията дел Уово, Кастел Нуово и дел Кармине поискаха сякаш да удавят в своя оглушителен залп гръмкия им звън, обгръщайки в същото време града в пояс от дим, докато укреплението Сан Елме, пламтящо и забулено в облак като изригващ кратер, се превърна изведнъж в нов Везувий срещу стария замлъкнал вулкан.

Камбани и оръдия приветстваха с бронзови гласове една великолепна галера, която се отдели от кея, пресече военния пристан и под двойния напор на весла и ветрила се насочи към открито море, последвана от десет-дванадесет по-малки кораба, украсени почти еднакво великолепно като първата галера, която би могла да съперничи по разкош с „Бучентауре“, отвеждащ венецианския дож за обручение с Адриатика.

Галерата се командваше от четиридесет и шест-седем годишен офицер в разкошната униформа на неаполитански адмирал; мъжественото му лице със строга, властна красота беше загоряло от слънцето и ветровете; при все че беше гологлав в знак на уважение, той държеше съвсем право своята глава, увенчана с посивели коси, неведнъж сигурно развявани от силните пориви на бурите; и още от пръв поглед личеше, че които и да са особите на кораба, командването е поверено на него; рупорът от позлатено сребро в дясната му ръка можеше да бъде видим знак за това командване, ако природата не бе се погрижила да отпечата много по-незаличимо този знак в блясъка на погледа и гласа на офицера.

Той се именуваше Франческо Карачоло, от древния род на князете Карачоло, свикнали да бъдат посланици на крале и любовници на кралици.

Застанал беше прав на командния си пост, както би постъпил при битка.

Над кърмата на галерата беше разпънат пурпурен навес с герба на Двете Сицилии, предназначен да предпази от слънцето августейшите пътници, които заслоняваше.

Пътниците образуваха три групи с различно държание и външност.

Първата и най-значителна от трите се състоеше от петима мъже, заели центъра на кораба; трима от тях бяха извън навеса, на самата палуба; на шиите им, с панделки в различни цветове, бяха окачени кръстове от всички държави, а по изпъстрените с ордени гърди се преплитаха корони. Двама души имаха за служебна отлика златни ключове, закачени на копчетата в талията на фрака им; това означаваше, че имат честта да са шамбелани.

Централната личност в тази група беше висок, едър и як четиридесет и седем годишен мъж. От навика да се навежда, за да чуе тези, които му говорят, беше леко попрегърбен. Въпреки извезания със злато костюм, въпреки елмазите на ордените, които искряха по мундира му, въпреки обръщението „Ваше величество“, повтаряно непрестанно от тези, които разговаряха с него, външността му беше най-обикновена и нито една черта, при по-подробно вглеждане, не откриваше царствено достойнство. Той имаше големи нозе, едри ръце, дебели глезени и китки; ниско чело, показващо отсъствие на възвишени чувства, и полегата брадичка, признак на слаб и нерешителен характер, подчертаваха още повече прекалено големия и дълъг нос, издаващ низка похот и груби нагони; само погледът беше жив и насмешлив, но почти винаги неискрен, а понякога жесток.

Този човек беше Фердинанд IV, син на Карл III, c божия милост крал на Двете Сицилии и на Ерусалим, испански инфант, херцог на Парма, Пиаченца и Кастро, наследствен велик княз на Тоскана, наричан от неаполските ладзарони съвсем просто, без никакви титли и превземки крал Назоне.

Този, с когото той разговаряше най-много, облечен по-скромно от всички, макар и в бродиран дипломатически фрак, беше шестдесет и девет годишен старец, нисък, с побелели и пригладени назад редки коси. Имаше тясно лице, каквото хората от простолюдието наричаха така изразително „изрязано с нож“; остър нос и брадичка, хлътнала уста, проницателен, ясен и умен поглед; по ръцете му, необикновено грижливо гледани, се спускаха маншети от великолепна английска дантела, а по пръстите се виждаха пръстени със скъпи и старинни камъни; той носеше само два ордена — звездата на Сан Дженайо15 и червения кордон на ордена на Банята16 — украсен със звезди златен медал, върху който сред три императорски корони се вижда скиптър между роза и бодил.

Този човек беше сър Уилям Хамилтън, млечен брат на крал Джордж III и от тридесет и пет години посланик на Великобритания при двора на Двете Сицилии.

Тримата останали бяха адютантът на краля, маркиз Маласпина, първият министър — ирландецът Джон Ектън, и херцог Д’Асколи, кралски шамбелан и приятел.

Втората група, напомняща картина от Анжелика Кауфман17, се състоеше от две жени, на които и най-равнодушният наблюдател, дори ако не знаеше ранга и известността им, не можеше да не обърне внимание.