Сан Феличе

Третата група, заела място срещу втората, откъм дясната страна на краля, се състоеше от четирима души — двама мъже на различна възраст, разговарящи по научни и държавностопански въпроси, и една бледа, тъжна, замечтана млада жена, притиснала до сърцето си неколкомесечно бебе, което люлееше от време на време. Петото лице от групата, дойката на детето — едра, свежа селянка в носия от Аверза, стоеше настрана, малко на тъмно, където все пак, въпреки волята й, блестяха сърмените шевици на корсажа й.

По-младият от двамата мъже, едва двадесет и две годишен, рус и голобрад, натежал от преждевременно затлъстяване, което отровата щеше да превърне по-късно в смъртоносно отслабване, в извезан със злато и претоварен с ордени и кордони светлосив фрак, беше първородният син на краля и на кралица Ма-рия-Каролина, престолонаследникът княз Франческо Калабрийски. Плах и кротък по рождение, той се страхуваше от реакционните увлечения на кралицата, отдал се бе на литературата и науката и искаше само да го оставят настрана от държавната мангана, защото се боеше, че тя може да го смаже. Човекът, с когото разговаряте сега, беше сериозен и студен петдесетгодишен мъж, не именно учен в значението, давано на тази дума в Италия, а знаещ, което струва понякога много повече. Единствената декорация върху скромния фрак беше малтийският орден, даван само при двестагодишно непрекъснато благородство; този човек беше наистина неаполитански благородник на име рицар Ди Сан Феличе, библиотекар на княза и адютант на княгинята.

Княгинята, с която може би трябваше да започнем, беше споменатата вече млада майка, притиснала детето до гърдите си, сякаш чувстваше, че скоро ще трябва да напусне тоя свят. И тя, като свекърва си, беше ерцхерцогиня от високомерния Хабсбургски род; именуваше се Клементина Австрийска; на петнадесет години бе напуснала Виена, за да се омъжи за Франческо Бурбонски, и било че бе изоставила там някаква любов, било че се бе разочаровала тук, никой, нито дори дъщеря й, ако би била на възраст да разбира и да говори, не би могъл да каже, че е видял някога усмивка на нейното лице. Това току-що разцъфнало северно цвете увяхваше от жаркото южно слънце; тъгата й бе тайна, от която тя чезнеше полека, без да се оплаква нито на хората, нито на Бога; сякаш знаеше, че е осъдена, и като набожна и невинна изкупителна жертва се бе примирила с тази присъда, наложена й не заради нейни, а за чужди прегрешения; Бог, който има на разположение цяла вечност, за да прояви справедливостта си, допуска такива тайнствени противоречия, неразбираеми за нашата преходна човешка справедливост.

Момиченцето, което княгинята притискаше до сърцето си, едва неколкомесечно, току-що зърнало светлина, беше онази втора Мария-Каролина, която имаше може би някои слабости, но не и пороците на първата; тази именно млада княгиня бе омъжена за херцог Дьо Бери, овдовяла след убийството на херцога от Лувел и единствена от по-старото крило на Бурбонската династия, оставила във Франция добър и достоен спомен.

И това общество от крале, князе, придворни, което се плъзгаше по лазурното море под пурпурен навес при звуците на прекрасна музика, дирижирана от добрия Доменико Чимароза, придворен капелмайстор и композитор, минаваше покрай Резина, Портичи, Tope дел Греко и навлизаше във величествения простор, тласкано към откритото море от лекия ветрец на Байа, така съдбовен за честта на римлянките, от чийто сластен лъх, замиращ под колонадите на храмовете, розите на Пестум цъфтят по два пъти в годината.

В същото време накрай кръгозора, отвъд Капри и нос Кампанела, израстваше постепенно очертанието на един военен кораб, който, забелязал кралската флотилия, направи завой, за да се насочи към нея и даде един оръдеен салют. От борда но гиганта излетя веднага лек дим, а по гафела23 започна да се издига грациозно червеният британски флаг. След няколко мига се чу продължителен грохот, напомнящ тътнеж на далечна гръмотевица.

II НИЛСКИЯТ ГЕРОЙ

Корабът, който идваше да посрещне флотилията и по чийто гафел видяхме да се издига червеният британски флаг, се наричаше „Вангард“.

Командваше го комодор24 Харис Нелсън, най-великият моряк на всички времена, единственият, успял да разклати и дори да раздруса в океана континенталните успехи на Наполеон. Ще се стори странно може би, че тъкмо ние хвалим Нелсън, най-страшния враг на Франция, изтръгнал при Абукир и Трафалгар най-добрата и най-чиста кръв от нейното сърце, но хора като него са продукт на всемирната култура; потомството не проявява към тях предпочитание според родословието и родината им: то ги смята за част от славата на човешкия род, който трябва да ги обгърне с голяма любов и да ги приласкае с безгранична гордост; а щом влязат в гроба, те не са вече нито сънародници, нито чужденци, нито приятели, нито врагове: те се именуват Ани-бал и Сципион, Цезар и Помпей, тоест дейност и дела. Безсмъртието натурализира великите гении в полза на целия свят.