Сан Феличе

— Микеле каза, че поради събитията от тази нощ сигурно ще има врява на Стария пазар. Той бил един от главатарите на квартала си и трябвало да бъде там, ако стане нещо.

— И ти си сама?

— Съвсем сама, синьора.

— Влезте, докторе, влезте — каза Луиза, — свободно е.

Докторът влезе.

Болният лежеше на легло с възглавие, опряно до стената. Гърдите му бяха съвсем разголени, като изключим платното, кръстосано отпред и прехвърлено през раменете, за да придържа превръзката. Точно върху раната Нина изстискваше с гъба сока от билките.

Когато Луиза отвори вратата, Салвато лежеше неподвижно, със затворени очи. Те се отвориха едновременно с вратата и лицето му придоби щастливо изражение, почти прогонило страданието.

Поканен от младата жена да влезе, Чирило пристъпи след нея; раненият го погледна отначало тревожно. Кой беше този човек? Вероятно баща, може би съпруг.

После го позна изведнъж, направи опит да се надигне, промълви името на Чирило и му подаде ръка.

Но се отпусна отново на възглавниците, изтощен от току-що направеното малко усилие.

Чирило вдигна пръст до устните си, за да му направи знак да не говори и да не мърда.

Приближи до ранения, вдигна превръзката, стегнала гърдите, остави само най-долния пласт, разгледа внимателно билките, счукани от Микеле, опита с крайчеца на устните си сока им и се усмихна, като усети комбинацията от три затягащи билки — горчивка, живовляк и пелин.

— Добре — обърна се той към Луиза, към която се бяха насочили отново погледът и усмивката на болния, — можете да продължавате лечението на врачката. Не бих предписал може би тъкмо това, но надали бих дал и нещо по-добро.

После се върна към ранения и най-внимателно го прегледа.

Благодарение на затягащите билки, сложени върху раната, благодарение на сока, с който непрекъснато я овлажняваха, ръбовете й се бяха свили, имаха добър вид и цвят, а навярно нямаше и вътрешен кръвоизлив или ако бе започнал, е бил прекъснат от парче съсирена кръв — възхитително дело на природата, която се бори за своите създания с разум, какъвто науката никога няма да достигне.

Пулсът беше слаб, но добър. Оставаше да се види в какво състояние е гласът. Най-напред Чирило допря ухо до гърдите на болния, за да чуе дишането. Изглежда, че остана доволен, защото вдигна глава с успокоителна усмивка за Луиза, която следеше всяко негово движение.

— Как се чувствате, драги Салвато? — запита той ранения.

— Слаб, но много добре — отговори той. — Бих желал завинаги да остана така.

— Браво! — каза Чирило. — Гласът е по-добре, отколкото очаквах. Нано ви е лекувала чудесно и мисля, че без да се уморявате много, ще можете да отговорите на някои въпроси, чието значение сам ще отгатнете.

— Разбирам — промълви болният.

И наистина при всякакви други обстоятелства Чирило би отложил за следния ден разпитването на Салвато; но положението беше толкова сериозно, че нямаше нито миг за губене, за да се вземат необходимите мерки.

— Спрете, щом почувствате, че сте се уморил — каза той на болния, — а когато Луиза ще може да отговори на въпросите, които ви задавам, моля я да ви спести труда да отговаряте вие.

— Луиза ли се казвате? — запита Салвато. — Това беше едно от имената на майка ми. Бог е дал еднакво име на жената, която ми е дала живот, и на тази, която ми го спаси. Благодаря му.

— Приятелю — смъмри го Чирило, — пестете думите си. Аз се укорявам за всяка дума, която ще ви принудя да кажете. Така че не изричайте нито една излишна.

Салвато кимна леко в знак на послушание.

— В колко часа — започна Чирило, обръщайки се колкото към Салвато, толкова и към Луиза, — в колко часа раненият дойде в съзнание?

Луиза побърза да отговори вместо Салвато:

— В пет часа сутринта, приятелю, точно когато се зазоряваше.

Раненият се усмихна; именно при първите лъчи на това зазоряване той бе зърнал Луиза.

— Какво помислихте, като видяхте тази стая и това непознато лице?

— Първата ми мисъл беше, че съм умрял и някой ангел е дошъл да ме отнесе на небето.

Луиза понечи да се отдръпне зад Чирило; но Салвато така нетърпеливо протегна ръка към нея, та Чирило я спря и върна на мястото й, за да може раненият да я вижда.

— Взел ви е за ангел на смъртта — каза Чирило. — Докажете му, че се мами и че вие сте, напротив, ангелът на живота.

Луиза въздъхна, сложи ръка на сърцето си, за да потисне ускорените му удари, и като нямаше сили да се противопостави на принудата на Чирило, се приближи към ранения.

Тогава погледите на двамата млади се срещнаха и не се отделиха вече.

— Подозирате ли кои са убийците ви? — запита Чирило.

— Аз ги познавам — побърза да каже Луиза — и ви ги казах: това са полицаи на кралицата.

Следвайки препоръката на Чирило да остави Луиза да отговаря вместо него, Салвато се задоволи да кимне утвърдително.

— А подозирате ли с каква цел са се опитали да ви убият?

— Те ми казаха сами — промълви Салвато, — за да вземат книжата, които носех.

— Къде бяха тези книжа?

— В джоба на плаща, който ми бе дал Николино.

— И какво стана с книжата?

— Когато изгубвах съзнание, ми се стори, че ги взеха.

— Разрешавате ли да прегледам дрехата ви?