Сан Феличе

По зарадвания глас на рицаря, който канеше госта да го последва, Луиза разбра, че е някой приятел.

Много бледа и развълнувана, тя се върна на мястото си до масата. Съпругът й влезе, като въведе пред себе си Чирило.

Тя си отдъхна. Чирило много я обичаше, обичаше го и тя, защото той беше някога лекар на княз Караманико и говореше често за него с любов и почит — при все, че не знаеше роднинството му с Луиза.

Затова, щом го зърна, тя стана и ахна от радост; никакво зло не можеше да й се случи от страна на Чирило.

Уви! Много пъти през нощта, която бе прекарала почти изцяло до леглото на ранения, тя бе мислила за добрия лекар и тъй като нямаше доверие в знанията на Нано, десетина пъти едва се сдържаше да не изпрати Микеле да го повика; но не посмя да изпълни това си желание. Какво ще си помисли Чирило, като узнае, че е скрила от съпруга си ужасното произшествие, станало пред очите й, и как ще прецени основанията, които тя смяташе, че има, за да запази пълно мълчание по тази случка?

Но за нея беше не по-малко странен случаят, довел Чирило, когото не бяха виждали отпреди няколко месеца, и то тъкмо на другата сутрин след нощта, когато присъствието му в този дом беше така желано.

Още с влизането си Чирило погледна Луиза; после, отстъпвайки пред поканата на Сан Феличе, приближи стол към трапезата, където съпрузите закусваха, и там по източен обичай, запазен в Неапол — първата станция към Изтока — Луиза му поднесе чаша турско кафе.

— То се знае! — каза Сан Феличе, като сложи ръка върху коляното на госта. — Само защото идвате в девет и половина сутринта, ще ви простим това, че ни изоставихте толкова време. Можехме двадесет пъти да умрем, драги приятелю, преди да узнаем дали и вие не сте умрял!

Чирило погледна Сан Феличе също така внимателно, както бе погледнал жена му. Но ако у нея откри тайнствените следи на една изпълнена с вълнения тревожна нощ, у него видя само чистосърдечната ведрина на безгрижно щастие.

— Радвате се, значи — обърна се той към Сан Феличе, — да ме видите тази сутрин, така ли, драги рицарю?

Той наблегна върху двете думи с подчертана преднамереност.

— Винаги се радвам да ви видя, драги докторе, и сутрин, и вечер, и вечер, и сутрин, но тази сутрин наистина се радвам повече от всеки друг път.

— По какъв повод? Обяснете.

— По два повода… но изпийте кафето си… За него не попаднахте навреме, не е правено от Луиза… Ленивката стана… в колко часа? Отгатнете.

— Фабиано! — каза Луиза и се изчерви.

— Виждате ли? Сама се засрами!… В девет часа.

Чирило забеляза изчервяването на Луиза, последвано от смъртно пребледняване.

Без да знае още поводите за това вълнение, Чирило съжали горката жена.

— Искали сте да ме видите по два повода, драги Сан Феличе… Какви са те?

— Най-напред — отвърна рицарят, — представете си, че донесох вчера от дворцовата библиотека „Епохите на природата“ от господин граф Дьо Бюфон. Принцът е изписал книгата тайно, защото тя е забранена от цензурата: може би — не зная дали не греша, — може би защото не е в съгласие с Библията.

— О, това ми е съвсем безразлично — отговори със смях Чирило, — стига да е в съгласие със здравия разум.

— Да не би и вие да смятате като него — извика рицарят, — че земята е къс от слънцето, отцепен при сблъскване с комета?

— Не, драги рицарю, както не мисля, че зараждането на живите същества става чрез органически молекули, слепени във вътрешни форми. И това е теория на същия автор, според мене, не по-малко безсмислена от първата.

— Слава Богу! Не съм тогава такъв невежа, за какъвто се мислех!

— Вие ли, драги приятелю? Та вие сте най-ученият човек, когото познавам.

— Ох, ох! Драги докторе, говорете по-тихо, да не ви чуят, че казвате такава глупост. Разбрахме се значи, нали? Няма защо повече да се занимавам с това: земята не е част от слънцето… Единият въпрос следователно се изясни, а тъй като той беше по-маловажният, поставих най-напред него; вторият е пред очите ви. Какво ще кажете за това лице?

И му посочи Луиза.

— Това лице е очарователно както винаги — отговори Чи-рило. — Само е малко уморено, малко пребледняло може би от уплахата, която мадам навярно е преживяла тази нощ.

Докторът наблегна върху последните думи.

— Каква уплаха? — запита Сан Феличе.

Чирило погледна Луиза.

— Не се ли е случило нещо тази нощ, което да ви уплаши, синьора? — запита Чирило.

— Не, нищо, драги докторе.

И Луиза му отправи умолителен поглед.

— Тогава — отговори безгрижно той — вие просто не сте спали добре — нищо друго.

— Да — каза със смях Сан Феличе, — сънувала лоши сънища, а при това, когато се върнах нощес от английското посолство, тя спеше толкова добре, че влязох в стаята й и я целунах, без да се събуди.

— В колко часа се върнахте от английското посолство?

— Към два и половина.

— Така — промълви Чирило. — Всичко е било свършено.

— Какво е било свършено?

— Нищо — отвърна Чирило. — Просто тази нощ са убили човек пред вашата врата…

Луиза стана по-бяла от батистения си пеньоар.