Сан Феличе

Беше девет часа сутринта; въздухът, пречистен от нощната буря, беше чудно бистър; рибарските лодки браздяха безшумно залива между небесната и морската синева и от прозореца на трапезарията, към който ту се приближаваше, ту се отдалечаваше, рицарят Сан Феличе би могъл да види и да преброи като бели точки къщите, изпъстрили на седем мили оттук мрачния склон на Анакапри, ако в този момент не го занимаваха две неща: преди всичко мнението, изказано от Бюфон в „Епохи на природата“ — което му се струваше рисковано, — че земята се е отделила от слънцето при сблъскване с комета; след това неопределеното безпокойство, причинено от продължителния сън на жена му. За пръв път след женитбата им на излизане от кабинета си в осем часа сутринта той не намери Луиза да приготвя кафе, хляб, масло, яйца и плодове — неговата обичайна утринна закуска, споделяна с младежка охота от тази, която я приготвяше и поднасяше с двойното внимание на почтителна дъщеря и нежна съпруга.

След закуската, а това значеше към десет часа сутринта, с неизменната си точност, когато не беше погълнат от някаква прекалено силна научна или нравствена грижа, рицарят целуваше Луиза по челото и тръгваше към библиотеката и — ако времето не е много лошо — изминаваше пътя дотам винаги пеша както за удоволствие и разсейване, така и за да изпълни здравните препоръки на приятеля си Чирило; пътят от Мерджелина до кралския дворец беше навярно километър и половина.

Там именно живееше шест месеца през годината престолонаследникът; останалите шест месеца прекарваше в Ла Фаворита или в Каподимонте; през тези шест месеца една от каляските му беше на разположение на Сан Феличе.

Когато пребиваваше в кралския дворец, принцът неизменно слизаше към единадесет часа в своята библиотека и намираше библиотекаря си кацнал на някоя стълба да търси рядка или нова книга. Щом забележеше принца, Сан Феличе си даваше вид, че иска да слезе, но принцът не му позволяваше да прекъсва заниманието си. Между учения на стълбата и ученика в креслото започвате разговор, почти винаги на литературна или научна тема. Между дванадесет и дванадесет и половина принцът си отиваше. Сан Феличе слизаше от стълбата, за да го изпрати до вратата, изваждаше часовника си, оставяше го на бюрото — да не изгуби представа за времето, към което лесно би го увлякла работата, защото той я обичаше. В два без двадесет рицарят прибираше книжата си в чекмеджето, заключваше го, поставяше часовника в малкия си джоб, вземаше шапката си, но не я слагаше, докато напусне двореца, от почтителност, каквато в онова време истинските роялисти проявяваха към всичко, свързано с кралската власт. Понякога, ако се случеше да е разсеян, отиваше гологлав от двореца до дома си и почукваше два пъти на вратата, почти винаги точно когато стенният часовник удряше два часа.

Луиза или му отваряте сама, или го чакаше вече на входната площадка.

Обедът беше всякога готов; сядаха на трапезата; през време на обеда Луиза разказвате какво е правила, кой е идвал, какво се е случило наоколо. Рицарят разправяте от своя страна какво е видял по пътя, какво ново е научил от принца, какво е успял да долови от политиката, която го занимаваше твърде малко, а Луиза — не особено много. След обеда, според настроението си, Луиза или сядате пред клавесина, или вземаше китарата, за да запее някоя весела песен от Санта Лучия или някоя тъжна сицилианска мелодия; понякога двамата съпрузи отиваха да се разходят пеша по живописното шосе за Паузилипе или с кола до Баньоли и Пуцоле; при тия разходки Сан Феличе все намираше да разправи някой исторически анекдот, да изкаже интересни наблюдения, при което огромната начетеност му позволяваше никога да не се повтаря и винаги да очарова.